Най-страхотното шоу в космоса

— Ааааааагх! — разнесе се откъм Реймънд. — Ние сме в открития космос. Ще умра. Ще се задуша. Очите ми ще се изцъклят. Аааааагх!

— О, Боже, съжалявам. Предполагам, че си малко шокиран.

— Кислородна маска — промърмори Реймънд и притисна шепи към лицето си.

— Няма да се задушиш. Тук има много въздух.

— Нммф. Ъмм гм?

— Разбира се, че има. Повярвай ми.

— Мф ъмфмммф фмммм гм гм?

— Не съм говорещ скрин. Аз съм Зефир. Махни си ръцете от лицето.

— Нм!

— О, я хайде!

— Нм! Дмдмдмъм гм дмдмъ.

— Не си задържаш дъха. Виждам, че гърдите ти ту се повдигат, ту се отпускат.

— Гм ъмдм!

— Няма да умреш!

— Е, добре! — Реймънд свали ръце от лицето си. Наистина дишаше. Наистина имаше въздух. — Аз дишам — каза той. — Тук има въздух.

— Нали ти казах.

— Да, но как е възможно в открития космос да има въздух?

— Природата не търпи вакуум — каза скринът. — Ако в космическото пространство нямаше въздух, как тогава топлината от Слънцето щеше да стига до планетите? Кажи де.

— Ами — започна Реймънд, — предполагам… Я чакай малко.

— Какво има?

— Ясно ми е. Всичко ми е ясно. — Реймънд обхвана с един широк жест обстановката наоколо. — Не можеш да ме избудалкаш.

— Така ли?

— Не, не можеш. Всичко това… Аз още сънувам, нали? Все още спя.

— Какво те кара да мислиш така?

— Някои дреболии. — Реймънд направи характерен жест с палеца и показалеца си, за да покаже колко са малки. — Например това, че в настоящия момент си говоря с един скрин на палубата на океански лайнер, който пък е в орбита около планетата Сатурн.

— И дишаш въздух — добави услужливо скринът. — Не забравяй да споменеш, че дишаш въздух.

— И дишам въздух, да, благодаря, че ми напомни. — Реймънд се усмихна дяволито. — Знаеш ли какво може да се е случило? Аз съм се събудил, но не съм станал от леглото. Сигурно просто съм се обърнал на другата страна и отново съм заспал. Затова сега най-добре ще е да се събудя, че иначе ще закъснея за работа. — Реймънд затвори очи.

— Какво правиш пък сега? — попита скринът.

— Събуждам се.

— Събуждаш се, като си затваряш очите?

— Знам какво правя. Щом като сънувам с отворени очи, тогава, като ги затворя, би трябвало да се събудя.

— Ти си много странен тип.

— Аз ли съм странен? В мен няма нищо странно.

— А в мен има чекмедже, пълно с гащи втора употреба, които не са ти по мярка.

— Втора употреба ли казваш? — Реймънд почти отвори очи. — Повече няма да разговарям с теб. Ти си просто сън.

— Значи често сънуваш такива работи, така ли?

— Не. Сънувам най-вече влакове.

— О, я хайде, Реймънд. Отвори очи.

— Няма. — Реймънд скръсти ръце.

— Ще си струва усилието. Повярвай ми. Обещавам.

— Не. Остави ме на мира сега. Правя опити да се събудя.

— Разбира се, когато се събуждаш, трябва да отвориш очи.

Реймънд се замисли върху това.

— Е, добре. Ще отворя очи и ще се събудя у дома, в леглото. Така… готови… старт!

Реймънд отвори очи.

Не беше вкъщи, нито в леглото си. Все още беше на палубата на „Саламандър“, а „Саламандър“ продължаваше да е на орбита около Сатурн. Имаше обаче една-две малки промени.

Първо, Реймънд вече не беше само по горнището на пижамата си и по слипове. Беше облечен в един наистина мафиотски, светъл копринен костюм на Джорджо Армани. Носеше бяла ленена риза, вратовръзка от крепишон, шикозни, тънки вълнени чорапи и кожени обувки от магазин „Хобс“ на Пикадили. Точно така беше облечен Ерик Клептън на концерта си в „Брайтън сентър“. Реймънд винаги бе мечтал да си има такива дрешки.

— Брей — възкликна Реймънд. — Искам да кажа…

Още нещо се беше променило.

Скринът беше изчезнал. Но на мястото му стоеше…

— Здравей, Реймънд, аз съм Зефир. Зефир Вълшебната.

Ченето на Реймънд увисна и космическият въздух изпълни докрай дробовете му. Отсреща му се усмихваше най-красивата жена, която беше виждал през живота си.

По принцип, общо разпространено (сред тези, които разпространяват подобни мнения) е виждането, че красотата на жената е сбор от прилежащите й части. Сред западното общество поне се шири убеждението, че тези прилежащи части изглеждат по-добре, когато са по-големи или по-малки от нормалното. Законите, които определят кои части какви да бъдат, са много строги. Например, харесват се жени с големи очи и малки нослета, а не обратното. Дългите крака са предпочитани пред късите, а тесните кръстчета се харесват повече от широките и затлъстелите. Вкусовете за дупетата и бюстовете непрекъснато се менят, но предпочитанието устните да са сочни си остава константа.

Разбира се, това си е чиста проба дискриминация. Дискриминация, в чиято основа са половите признаци. Сексизъм тоест. И както изглежда, критериите неизбежно се определят от мъжете. Но така би трябвало и да бъде, нали? Щом са сексистки критерии.

Реймънд се беше заглеждал с възхищение в много жени, търсейки съвършената, на която да предложи вечната си любов. Тя съществуваше и в селото. Но само на фрагменти. Тук чифт дълги крака, там нечии сочни устни. На някое момиче ще ти харесат ушите, а на друго ноктите на ръцете. Проблемът беше как да събереш всички тези части в една жена.

Но Саймън не се вълнуваше много от този въпрос.

Ала Реймънд не беше като Саймън. Той беше Романтик и когато откриеше госпожицата-на-която- всичко-й-е-наред-и-прилежащите-й-части-са-уголемени-или-умале-ни-в-съответствие-с-личните-му- предпочитания, той щеше да я обича вечно.

Изобщо не му минаваше през ум, че претенциите му са направо абсурдни. Продължаваше да вярва, че някой ден ще се появи ослепителната красавица, която въплъщава най-дръзките му мечти относно женската външност; и че тя мигновено ще се влюби в него и двамата ще заживеят щастливо до края на дните си.

Но човек винаги може да си мечтае. И да сънува.

А сега сънуваше ли?

Реймънд много се надяваше да не е сън.

Зефир застана пред него. Да, това беше ТЯ. Тя беше всичко, тя имаше всичко, което някога бе мечтал да намери у една жена.

Глезените й бяха като на проститутката Анжела, бедрата като на жената, която преподаваше степ аеробика в спортния център, коремът, талията и гърдите — като на барманката от „Разветия байрак“,