Най-страхотното шоу в космоса

— Да живее Сатан-Кокошката! — съгласиха се останалите, а също и псето.

— Да живее Сатан-Кокошката! — каза то. — Хей, Дик, приятел, аз мога да говоря.

— А сега да изпеем химн номер три за края на света — продължи Дългият Боб, — който започва със „Старият Макдоналд имаше ферма“. Пропускате всички куплети за патици, крави, прасета, коне и чували за фураж. Във фа мажор. — Дългият Боб наду една свирка-камертон.

— Абсолютно ку-ку — каза Саймън, който лежеше скрит под лендроувъра на Дългия Боб.

— Прав си — съгласи се господин X. — Най-добър е куплетът за чувалите за фураж, който започва с думите: „Един голям куп тук, един голям куп там.“

— Имам план — прошепна Саймън. — Ако успея само да… — той млъкна.

— Да стигнеш до колибата за инструментите, нали така? — каза г-н Хилсейвайс.

— Благодаря — отвърна Саймън. — Точно така.

— Имате ли инструменти? — попита президентът на САЩ. — А оръжие?

— Не, господин президент, съжалявам. — Реймънд поведе държавните глави по коридора. — Добре, че ключът беше в ключалката — каза той, преди някой да попита. — Трябва да намерим професор Мерлин.

— Той има ли оръжие?

— Не, но има един огромен кораб, с който да избягаме.

— Изкъм да избягам с голям кораб — каза британският министър- председател.

— Така и ще направим — отвърна Реймънд. — Я да проверим тук. Стори ми се, че чух нещо.

— О-о-о-ох, о, Божичко, о, милостиви Боже! — Дисекто издаваше неубедителни стонове, които трябваше да изразяват болка. — О-о-о, имайте милост! Моля ви!

— Млъквай! — изрева кралят, без да пусне в действие маниашкия си смях. — Откъснахме ти главата. Не можеш да продължаваш да викаш „О-о-о-ох, Божичко“. Умри в агония като мъж, дяволите да те вземат.

— О, мамичко — каза Дисекто, — аз съм мъртъв.

— О, не, не си.

— О, да, съм.

— О, не, не си.

— О, да, той е — викнаха циркаджиите в хор.

— Я да млъквате вие там! Лакей, запали огъня в стола за печене на задници. Да видим кой ще иска да се опържи.

— Аз бих опитала, ако обичате — каза Феникс.

— Ха-ха-ха, хо-хо-хо — зарадва се кралят. — Готово, маце. Столът те очаква.

— Да, определено идва оттук — каза Реймънд и бутна вратата.

— Можеше първо да почукаш — каза сладураната, която висеше в кошница, провесена от тавана.

— Съжалявам — Реймънд се изчерви и затвори вратата.

— Изкъм и аз да погледна — каза британският министър-председател.

— По-добре недей. Я да проверим тук.

— На сега, опържи се! Ха да те видим!

— О-о-о-о-о-о! — извика Феникс в престорена агония. — О-о-о-ох, боли! Ох, не мога.

— Не е достатъчно нагорещен. — Едрият тлъст крал пипна стола с пръст. — Ох! Ох, боли! Ох, не мога!

— Да целуна ли болното пръстче? — попита д-р Бактерия.

— Определено са тук — каза Реймънд и отвори друга врата.

Дузина страховити огнестрелни оръжия се насочиха към него.

— Горе ръцете! — викна командващият офицер.

— Ето на — каза Реймънд, — нали ви казах, че са тук.

— Ние сме тук! — изрева Дългият Боб. — Ела при нас, о, Великолепни! Ела при нас, Ваше величество.

Вратата на големия птичарник изскърца и се отвори. Оттам блесна силна, ослепително бяла светлина. Тя обгръщаше като ореол нещо ужасно, което пристъпи напред. Беше по-високо от г-н Хилсейвайс и много по-мощно. Очевидно беше пораснало много в сравнение с предишната вечер. И докато пристъпваше важно през осветения с фенери двор, всички видяха колко ужасно е то.

— Да ме вземат мътните — каза сивчовец номер едно. — Това Голямата стъпка ли е, що ли?

Нещото наистина имаше големи крака. Бяха птичи крака, с нокти на велосираптор. (Велосираптори! Спилбърг сигурно си ги е измислил.) Когато пристъпваше, от земята се вдигаха облачета прах.

Краката бяха с добре оформени мускули, а черни пера прикриваха клатещата се отврат, която се размотаваше между тях. Големият гръден кош беше покрит със сребристочерна перушина, а раменете бяха широки и мускулести. Масивната глава завършваше с гребен от черни пера, с очи, от които можеше да ти прилошее, и с невероятно ужасна човка.

— Да живее Сатан-Кокошката! — Дългият Боб и неговите последователи паднаха на колене. Възползвайки се от възможността, Лайза се отскубна.

— Не мърдай! — Гласът, който излезе от ужасната човка, проехтя из фермата.

Инспектор С’Мърт не можа да се устиска и се подмокри за голяма радост на полицая Дерек.

— Не мърдай!

Краката на Лайза се подкосиха и тя се строполи на земята.

— Доведете ми жертвата — каза Сатан-Кокошката.

— Я ми доведете тук оня с черните кожени дрехи — изръмжа крал Еди и войниците побързаха да се подчинят.

Един от тях фрасна Реймънд по главата и той падна в тлъстите крака на краля.

— Много хубав костюм имаш — изграчи Негово величество. — Подарих същия на сина ми Уилфред за рождения му ден. Е, естествено на неговата яка има кралски монограм. — Кралят погледна надолу. — Ама твоят също има такъв монограм.

— Синът ви караше ли мотор „Харли Дейвидсън“? — попита Реймънд.

— Изкъм „Харли Дейвидсън“ — каза британският премиер.

— Тишина! Къде е синът ми Уилфред?

Реймънд се изправи на крака и възприе маниерите на Саймън.

— Взел съм го за заложник. Засега е в безопасност, но ако не се върна скоро с професора, с неговия цирк и с всичките държавни глави, не мога да гарантирам какво ще направи с него откаченият ми брат, който си пада по сатъри и оченца, разрязани с ножчета за бръснене.

— О, Господи! О, милостиви Боже! — извика кралят.

— Така че сега си тръгваме — усмихна се Реймънд. — Ако обичаш, кажи на войниците си да хвърлят оръжието.

— О, Боже! — извика пак кралят. — Не знам какво да правя.

— Решително Ви препоръчвам варианта с хвърлянето на оръжието — каза професор Мерлин. — Естествено, говоря като безпристрастен наблюдател.

— Да, да, хвърлете оръжието.

Войниците го хвърлиха.

— Хайде да тръгваме — каза Реймънд.

— Татко! — извика един префърцунен млад мъж в прогизнала моряшка куртка, който се втурна през вратата. — Това лошо момче ми открадна костюма и мотора.