момичета имам, те ще са за първото — казваше Нешка след Ротердам…
И още в самолета по обратния път Славчо Тепавичаров приседна за няколко минути до нея, за да я попита иска ли да стане треньорка на националния отбор. Да си помисли и да дойде да му каже, когато се приберат в София.
Няма какво да мисли. За искане — иска. Нищо друго не иска повече. Но няма да може да приеме, колкото и да е щастлива, че й е предложено такова изключително нещо. Виж, ако го беше предложила Жулиета… Но не. На въпроса, знае ли другарката Шишманова, идва един съвсем неочакван отговор — не, но не се тревожи…
Как така — не, но не се тревожи! Ами какво ще стане, когато Жулиета разбере, че са й предлагали такова нещо, преди тя да знае! Нешка дори не иска да си го помисли.
Идва един период на лутане. Тогавашният ректор на ВИФ Иван Стайков я кани като асистентка във ВИФ. Печели конкурса и започва работа, но я тегли към треньорската професия. Поставя отделни съчетания на Мадлен Захариева, на Зоя Грънчарова, на някои момичета от спортната гимнастика. Започват да не й харесват. То не е само да го поставиш, трябва и да го изработиш. Жулиета й предлага момичета, отречени вече като неперспективни от другите треньорки в ЦСКА. Обявява се конкурс за ансамблови съчетания и Нешка го печели точно с тези, неперспективните в ЦСКА.
И ето че отново попада при Тепавичаров. Иска ли да поеме ансамбъла на България? Да започне с това, че ще си търси момичета в цялата страна, по всички центрове. Не може да вземе, разбира се, само тези, които Жулиета подготвя за индивидуалното състезание. Фантастично предложение. Какво има да му мисли. Сега и Жулиета не може да има нищо против. Тръгва да избира момичета. И това, и това, и това… двайсет и две! Може ли поне в началото да са двайсет и две и да си избера после от тях. Може, казва Славчо, и така се започва…
Жулиета много се гордееше, че в един момент на тежка криза, когато решила да напусне ЦСКА и попитала Нешка — идваш ли с мене, момичето казало — да, разбира се, без да попита къде отиват, какви са условията, какви са последиците от една такава промяна. Никоя друга няма да го направи, казваше Жулиета, и за никоя друга няма да го направят!
Колкото беше горда с Нешка в онзи момент, толкова беше огорчена по-късно, когато разбра, че са й предложили да стане старши треньор на националния отбор.
— Ти разбираш ли, мене ме пенсионират, без да ме предупредят, без ни най-малък намек и се опитват да ме сменят с Нешка…
— Добре де, нали е отказала.
— Да, но не дойде да ми каже.
— Как ще ти каже такова нещо. Та ти няма да можеш да й го простиш.
— Нищо. Пак трябваше да дойде да ми каже…
Това, че по-късно Жулиета стана председателка на федерацията, не смекчи удара. Да вземат да кажат на Нешка, не на нея, че вече не я виждат като треньорка! Председателка — това е добре, но не трябваше ли тя самата да ги реши тези въпроси. Всъщност, докато беше жива Жулиета, никоя не стана старши треньорка на националния отбор. Имаше треньорки.
Нешка не прие предложението да замести Жулиета, щом не е дошло от самата нея. Прие да отиде във ВИФ. Предричаха й блестяща научна кариера, но това въобще не я интересуваше. И тогава, и по-късно, и винаги е твърдяла, че да започне някой научна работа в институт като ВИФ, без да е минал през треньорската работа, без да се е сблъскал с истинските проблеми, които възникват в залата, е несериозна работа. Преливане от пусто в празно. Преписване на вече написано. Не, не е за нея.
Затова така се зарадва на възможността да работи с ансамбъл. В началото като че ли никой не обърна достатъчно внимание на това, което става в зала „София“, където Нешка се беше затворила с двайсет и две момичета. Така специалистките пропуснаха един много съществен момент. Въвеждаше се нещо съвсем ново в работата на българския ансамбъл. Такава прецизна работа за уеднаквяване на техниката! Всяка от старите майсторки на ансамблите би го обявила за губене на време. Работеше се по план, непознат в този му вид дотогава в залата за художествена гимнастика. Планове, разбира се, имаха всички, но то въобще не можеше да се сравни с това, което въвеждаше младата треньорка. Тогава така се работеше само в залата на Иван Абаджиев. Двайсет и две момичета се състезаваха за мястото си в българската шесторка при съвършено ясни условия. Това също не беше познато — да се съберат в една зала и да доказват предимствата си. Нечувано, невиждано и крайно резултатно. Това щеше да се установи много по- късно.
В онзи период специалистките недоумяваха, че Нешка е довела момичета и от Варна. Цяла група. Какво иска да каже? Защо от Варна? Питаха и забравяха. Сериозна тревога будеше състоянието на българската тройка. Цялото внимание беше погълнато от това, как да се преодолее този огромен вакуум между ярки, силни гимнастички и тези, които идваха след тях. Сравнение не можеше да става между ротердамския отбор и тези, които сега се готвеха за Мадрид. Журналисти, които довчера се възхищаваха от Жулиета, започнаха да задават и този въпрос — защо е допуснала такъв вакуум…
Може би още дълго нямаше да забелязват какво прави Нешка, ако не беше отделила едно момиче от тези двайсет и две и не беше започнала да го подготвя за индивидуалните състезания. Валя Ганева все повече привличаше вниманието.
— Нешка е направила невероятен ансамбъл…
— Как ще направи ансамбъл, когато никога не се е интересувала от играта на шесторките. Едва ли някога е спряла да ги погледа, както си беше погълната от нейните предстартови трески…
— Нищо. Ансамбълът й е нещо, което не е правено досега. Оригинално, силно…
Тези спорове се водят все някъде около Жулиета, която се прави, че нищо не чува. И все пак преди новата 1975 година специалистките трябва да се съберат и да си кажат тежката дума. Залата е пълна с любопитни. И тези, които ще трябва да одобрят или отхвърлят композицията, защото това е вече за световното първенство в Мадрид, и тези, които нямат право на глас — всички, които имат отношение към художествената гимнастика, са тук. И всички виждат изведнъж една нова Нешка. Уверена, бойка. Творец, който знае силата си. Още при първото изиграване е ясно — такава композиция наистина не сме имали. И такова изпълнение. Може ли още веднъж — питат специалистките. Може. А още веднъж? Може.
Всички очакват какво ще каже Жулиета. И тя казва, че композицията й харесва. Има някои дребни забележки, но наистина това, което е направила Нешка, е интересно и наистина друго виждане на ансамбъла. Сега вече бентът се отприщва. Жените отрупват Нешка с похвали — чудесно, великолепно, цялата настръхнах, такова нещо не съм виждала, ще предизвика фурор… Идват една след друга, окуражават я, радват й се. Да, в този момент наистина й се радват. Тези жени и когато най-много завиждат, могат да оценят действително хубавото.
Нешка посреща щастлива, окуражена 1976 година. Пълна е с надежди. Най-сетне единодушно призната. И веднага след празниците в началото на годината прави пълна промяна. Съвършено нова композиция. В момента, в който всички я бяха одобрили единодушно, тя вече виждаше изненадата от новото след няколко месеца…
Нещо започва да се пропуква, но отначало не му обръщам внимание.
— И ще ме прави за смях пред целия спортен свят. Можеш ли да си представиш — да отиде при Иван Абаджиев! Трябвало да се учи от големите треньори. Искала да види как работи треньорът на щангистите! Ти чувала ли си нещо по-шантаво — къде е художествената гимнастика, къде са щангистите. Като иска да се учи, защо не е от мене? Всичко била видяла. Как не! Видяла го е като състезателка, но като треньорка… Не, ти представяш ли си какво ми е. Най-малко сто души вече ме питат какво ще научи Нешка от Абаджиев…
Разбира се, че най-малко сто души ще питат. Как няма да питат. Как ще си спестят това удоволствие да видят киселата физиономия на Жулиета. Напразно се опитвам да й припомня, че и тя е искала да види как работят Райко Петров, Димитър Митев, Грую Юруков…
— Ама не разбираш ли, че това е съвсем друго. Аз да не би да съм имала треньорка, каквато тя имаше…
Как няма да е друго! Винаги, когато тебе те боли, е друго. Когато другия го боли, можеш и да не
