всички.
Тя не искаше да ме чуе. Аз вече не исках да говоря. Тя не искаше да ми признае правото да не говоря — не, ти не можеш да ме оставиш точно когато ми е най-трудно! Предизвикваше ме с единственото, на което не можех да не отговоря. Когато й е било трудно, съм била до нея. Сега е председателка, с власт, а тя особено обича властта, какво толкова й е трудно. Да прави каквото ще…
Млъквам. А аз като млъкна, то е съвсем. Нито дума повече. Не споря. Няма смисъл. Никой не мръдва ни на косъм в другата посока. Жулиета казва — нямаш право да мълчиш. Имам си всички права. Хванал ме е големият инат, който продължава няколко месеца.
Една сутрин се обажда Нешка.
— Знаеш ли къде е заминала Жулиета — за Варшава или за Созопол?
— Не зная и не искам да зная. Не ме интересува.
— Не, чакай, ако е заминала за Варшава, е станала самолетна катастрофа. Не ти ли е казвала, че отива в Созопол? Припомни си.
Нешка е объркана, настръхнала, казва „идвам“ и затваря телефона. Сега и аз усещам някаква надигаща се паника и един тъпо повтарян въпрос — защо да не е в Созопол? И едно смразяващо нежелание да звънна, да попитам някъде. Не искам никой да ми казва — в самолета за Варшава беше! Пристига Нешка и разбирам, че и тя не може повече на никого да звъни, повече никого да пита. Мълчим. Мисля си — само да е жива! Отивам веднага и така хубаво ще се скараме, и така хубаво ще се сдобрим, и така ще си кажем — стига глупости! Ама наистина какви са тези безсмислици… Всички недоразумения са някаква невъзможна безсмислица. Не може на нас да ни се е случило. Това трябва да се изясни. Какво ще прави във Варшава? В Созопол е, разбира се. Тя си е луда по Черно море. Как ще ходи в Полша, когато може да бъде няколко дни в Созопол… Много по-късно разбирам, че в същата посока са се движели и Нешкините мисли. Сега мълчим и двете и чакаме да звънне телефонът. И той започва да звъни. Непрекъснато. И става все по-страшно. Все по-ужасно…
Ако е жива, тръгвам веднага! Разбира се, след тази тревога. Иначе и наум не ми идва. Колко глупави, нищожни, излишни изглеждат всички спорове пред лицето на смъртта. И от това не ставаме по-умни. Смиряваме се за месец-два и после забравяме всичко. Като че никога не е идвал този период на мрачно, отчаяно поумняване.
Дали пък тези, които отричаха Нешка, сега след смъртта на Жулиета няма да се смирят, да разберат, че друго нямаме, че като си е отишла едната голяма, трябва да се помогне на другата, която ще продължи делото й. Не, надигаше се една вълна, още по-ожесточено, още по-настървено. Развихряше се посредствеността. Отмъщаваше си!
И колкото и странно да е, сега се чувствах по-самотна в защита на Нешкината гимнастика. Каквото и да е, колкото и да е ядосана, Жулиета не можеше да отрече суперпостижението. Може да се опита да му попречи, но появило ли се е на бял свят, не може да каже, че не е.
Сега в дневника на Нешка намирам страници, посветени на момент, който не си спомням. Подготвяла се да поставя съчетание с лента по „Танц със саби“ на Валя, а Жулиета научила и веднага започнала да поставя по същата музика съчетание на Кристина.
И дори Маргарита ме посъветва да се откажа. Нямало да ми разрешат — пише с възмущение Нешка. — Няма да се откажа! Ще го направя по-хубаво от Жулиета и тя ще го признае! Валя ще играе по „Танц със саби“…
Не си спомням. И сега, ако се повтори този момент, пак ще я посъветвам да се откаже. Но нейната увереност, че ще го направи толкова по-хубаво от Жулиета, че тя ще го признае, е много показателна. Не съм можела да си представя, че има толкова смели странички от онова време, а и не знаех, че е толкова силна вярата й в справедливостта на Жулиета в крайна сметка. По-късно трябваше да се сблъскваме с много по-опасни противници, които спокойно казваха на бялото черно и на черното — розово…
Повече от година дневникът на Нешка е прекъснат. Подновява го на годишнината от смъртта на Жулиета. Ако човек не се вглежда в датите, няма да забележи прекъсванията. Все същите проблеми, все същите борби, само че сега са на много по-ниско равнище. Посредствеността се обединява без страх, че все пак Жулиета може да протегне в някой момент ръка и да каже — я стига! На какво прилича всичко това. Що за ниски страсти са се развихрили. Трябва да има ред. Не може бездарното да удуши талантливото…
На Нешкините момичета вече противопоставят не само Кристина и Светла, но и Катя Кабаданова и Даниела Велчева. Бях ги забравила. Прочетох имената им в дневника и се опитвам да си ги спомня. Хубави момичета. И какво от това? Да, наистина съвсем съм забравила, че имаше такъв период, в който Нешка се чувстваше застрашена от всички посоки, когато едно мощно обединение на треньорки и съдийки я довеждаше на всяко състезание до кризи.
Ни дума за Първото европейско първенство в Мадрид през 1978 година. В последния момент, в навечерието на състезанието, федерацията решава, че вместо Валентина Ганева, която си беше завоювала правото да участва, ще замине Кристина Гюрова, защото повече се мобилизирала на състезание.
По-късно Валя казваше, че никога няма да си прости, че се е съгласила да дойде на това състезание. През цялото време се надявала, че Кристина ще се откаже и ще й кажат — обличай трикото, Валя, ти ще играеш. Когато започна състезанието и разбрах колко напразни са били надеждите ми, рухнах. Мисля, че никога след това вече не можах да се възстановя напълно. Никога не можах да играя както преди.
Илиана Раева — шеста, Кристина Гюрова — седма и с два бронзови медала от шампионата. Нешка — жълта-зелена от обида. Хубаво игра момичето й, силно беше, нова гимнастика показа, не беше за шесто място. Публиката бързо я отдели и я посрещаше и изпращаше с овации. Съдийките не искаха да я забележат. Дали нейните гимнастички няма да повторят съдбата на треньорката си — любимки на публиката и непризнати от Темида? Напразни страхове, но може ли да знае човек, какво ще стане в бъдещето.
Прибираме се в хотела и във фоайето ни чака едно момче от Австралия. Иска да ни каже, че не е виждало нищо по-хубаво от Илиана Раева, че това било съвсем друг спорт, който тя показвала — с много вкус и много стил. И изобщо по-хубаво момиче няма и не може да има. Може ли да го каже лично на Раева? Илиана се усмихва и момчето се обърква. Така, застанала до другите от отбора, тя е толкова хубава, колкото и всички останали. Какво е направила магията на играта!
Прибираме се в София и се срещаме с една нова форма на озлоблението. Манол Манолов, началник на гимнастиката в ЦСКА, тръгва с една своя „реч“ на треньорското съвещание, на конференцията на секцията в дружеството си, на пленума на федерацията. Ще продължава ли Нешка Робева да твърди, че нейната методика на работа е правилна и няма ли кой да потърси сметка на Маргарита Рангелова какво пише. Очаквало се Раева да блесне изведнъж като Комънечи, а не блеснала, ами шесто място. И как съм си разрешавала да пиша за примадонските номера на Кристина, като ето на, донесла два бронзови медала. Бурни аплодисменти. И тъкмо защото му харесаха аплодисментите, Манол започна да си повтаря изказването. И пак аплодисменти. Нестихващи, както се казва.
Нешка няма намерение да се отказва от методиката си, аз не се отказвам ни от дума от написаното. Според мене Илиана си блесна и публиката го разбра. Сигурно и съдийките са го разбрали. Защо не са го признали, ми е ясно, но изпълнението на топка на Илиана Раева по „Лунната соната“ беше връх и предупреждение, че идва нова гимнастика. Разбира се, какво мисля аз, си е моя работа. Щом не е отразено в протоколите, не мога да го докажа и затова слушам как Манол все повече се разпалва и благодарните жени, които биха искали да кажат нещо такова, но не им стига куражът, му ръкопляскат. Толкова. Ще трябва да се изтърпят и нападките, и бурният възторг, който предизвикват, и в бъдещето да се доказва кое е връх, кое не.
Какво друго й остава на Нешка освен да се утеши с познатата формула — ще видят те! Ще видят коя е Комънечи и коя е само шеста, и коя е прехвалената Илиана на прехвалената Нешка…
По-късно една млада треньорка — Ирина Илиева, се опитва да ми обясни настроението на колежките си и своето. Добре де, вие сте на страната на Нешка, правите всичко възможно да я защитите, да я
