би ще се мине и без фалш. Ще опитам…
Това е записала Нешка в дневника си в първия ден на годината, в която започна невероятният и победен поход, защото как иначе да се нарекат зашеметяващите с категоричността си победи…
Вносителят на предложението за освобождаването на Нешка Робева от длъжността старши треньор настоява в „Левски-Спартак“ да се разлепи заповедта за наказание и характеристика с отрицателните черти на непокорната треньорка. За назидание. Председателят на дружеството Борислав Лазаров отказва категорично да изпълни такова нареждане.
Цялата работа наистина прилича на лов на вещици, но с това приключват и острите конфликти на Нешка с външния свят. Е, има ги от време на време, колкото да не забравя и да не се самоуспокоява съвсем. Борбата за Анелия, борбата за Илиана…
Пътувам за Белмекен с група спортисти. В последния момент се качва едно момче с остригана глава. Прилича ми на стокилограмово бебе. Сяда зад мене и усещам как цялата група се оживява. Как си? Връх съм! Не думай. Вярно, бе. Да знаеш вчера какво стана. Хвърлям и гледам на тренера очите му на понички станаха. Стой, казва, не мърдай. Тича, мери. Пак мери. Няма грешка — над световния рекорд. Два сантиметра отгоре. След малко чувам тренерът нещо си пее. Когато е доволен от мене, нищо не казва, да не съм се разглезвал, само го избива на песен. Когато е сърдит — вика. Тогава не се грижи да не ми падне самочувствието…
Не мога да разбера вярват ли му, не му ли вярват, но му се радват.
Слушам ги аз и им се радвам. Рекорди поставят или за рекорди мислят. Млади, весели, пълни с надежди. Мисля си коя от гимнастичките ще каже — връх съм! Само Илиана можеше да го каже. Другите си мълчат. Мислят си го понякога, а едновременно с това — не е ли по връх Анелия, Лили, Диляна, Бианка… Всяка за някоя друга мисли и с надежда за себе си. При Нешка не можеш дори да си го помислиш сериозно и за дълго. Спомням си, питаха Диляна Георгиева, когато стана световна шампионка в Страсбург — дава ли ви тази титла някакви предимства пред Нешка Робева? Не, казваше момичето. Пред нея никакви. Утре влизам в залата като всеки редник и няма ни привилегии, ни предимства. Грешката си е грешка, планът — план, режимът — режим… И борбата за влизането в следващата тройка започва от нулата…
Връх съм! През тези години Нешка не си позволи и на себе си да го каже. Не прие никоя победа като предимство.
В Амстердам видяха това, което не искаха да видят в София. Нешка беше създала нова гимнастика. Съвършено нова. Беше отишла така далеч напред, че не можеха да не й го признаят международните съдийки. То не подлежеше на оспорване.
Тук, на контролните, на републиканските, момичетата на Нешка побеждаваха, защото не грешаха, а съперничките им изпускаха уредите. При безпогрешна игра на Кристина и Светла нямаше да могат да видят първо място. Въобще не се отчиташе, че Светла Колчевска има само едно съчетание, което може да привлече вниманието — това с лента. Всичко друго беше скалъпено елемент до елемент — скучно, безинтересно. Кристина играеше това, което майка й беше поставила. В нейните съчетания имаше и стил, и мащаб, и амплитуда, но вече бяха остарели. Кристина сама чувстваше това, сменяше си музиката, прибавяше нови елементи, но се добиваше впечатление, че скача и хвърля, скача и хвърля — две неща, които правеше разкошно. После скоковете спаднаха и останаха високите ефектни изхвърляния на уредите. Преди Жулиета гимнастичките играеха упражнения, Жулиета направи съчетания, Нешка правеше композиции. И въпросът вече не беше само в това, коя ще изпусне и коя не уреда. Трябваше да се даде преднина на новото.
Дадоха му я в Амстердам. Още преди започване на състезанието само от това, че беше видял вече на някои международни турнири българките и съперничките им, а и тук ги виждаше на тренировките, директорът на пресцентъра Андре Беекман казваше — приготвил съм само българския химн. Не виждам коя друга ще може да вземе златен медал, щом тук са Илиана Раева и Лили Игнатова. Колегите от другите страни бяха съгласни с него. Спорът беше само за това, коя от двете българки ще е шампионката.
Второ европейско първенство — 24–26 октомври 1980 година. Ще го запомним като началото на триумфа.
Илиана Раева — с четири златни и един сребърен медал (все още недостигнато постижение). Абсолютна европейска шампионка. Мис Европа. Красива, щастлива. Истинска кралица. Покорила тази зала, готова да покори всяка друга.
Лили Игнатова — европейска вицешампионка при дебюта си, с два златни и два сребърни медала. Красива, щастлива. Пълна с надежди и съвсем мъничко яд. Ако не беше онова заплитане на въжето…
Нешка Робева. Нея почти никой не я забелязва, все още не я забелязват, увлечени по двете чудесни български момичета. Една съвсем обикновена млада жена — крехка, нежна, пребледняла. Прилича повече на момиче. Кой ще я забележи. Да беше Жулиета, след такава победа ще трябва всички да дойдат да й се поклонят ниско, ниско до земята. Щеше да стане ясно по някакъв начин, че това е единственото достойно поведение в такъв случай. Щеше да стане ясно, че тази красота е създадена от нея, че авторът на тази нова гимнастика е тя.
Спомням си как се струпваха около нея в Копенхаген журналисти, фоторепортери, ръководители на делегации. Как още там, още тогава я канеха от цял свят за турнета на българския отбор.
Нешка не се набива на очи. Изживява голямата си радост тихо и сама. Е, не е да не я забелязват съвсем. Треньорките знаят какво стои зад показаното. Могат да си представят колко труд. Колко повече, отколкото в техните зали. Възхитени са, объркани са, в този етап все още възторжени, че техният спорт може да изглежда така, както го показва тази довчерашна гимнастичка. Да, те я познават. Нейната игра се помни. След всяко състезание около нея се струпваха от всички отбори. Сега някои от тези момичета вече бяха треньорки. Идваха една след друга треньорките да й кажат колко са възхитени. И като че ли се бяха наговорили, всички повтаряха едно — изпреварила си гимнастиката с пет години… Отишла си пет години напред… Не зная какво трябва да направим, за да те настигнем — това са пет години преднина…
Не зная как така всички го изчислиха точно на пет години, казваше после Нешка, но ми е ясно, че ако догодина се появя със същата програма или нещо подобно, съм загубена. От мене вече ще очакват на всяко състезание изненадата. Без нея българките няма да могат да побеждават. Трябва нещо зашеметяващо на всяко ново състезание…
Какво ти предимство! Това, че беше отишла толкова напред, я задължаваше вече да върви все по- напред, да увеличава дистанцията, ако иска да побеждава. А искаше да побеждава. Тогава още много искаше победата. После не можеше да не побеждава…
Това беше интересно състезание. Колкото и да изглежда странно, в Амстердам и треньорки, и съдийки се радваха на българския отбор. Показваше нов път, зареждаше ги с нови идеи. Нешка Робева правеше своята красива, безкръвна революция. Разликата беше толкова голяма, че дори не ставаше въпрос за борба. Такова състезание не беше имало. Никой не се чувстваше ощетен. Беше превъзходство, което не може да не се признае. По-късно победите на Робева щяха да станат толкова много, толкова обидно много, че всички щяха да се опълчат срещу нея. Сега й се радваха. И както казваха, че ги е изпреварила с пет години, не губеха надежда че тези пет години могат да се наваксат. За по-кратки срокове, разбира се.
Българската група ликуваше. Гордо крачат по Амстердам стотина жени и всяка в тези дни се чувства абсолютна. Шест пъти става цялата зала, за да чуе „Мила родино“ и стотина жени пеят: „Ти си земен рай, твойта хубост, твойта прелест…“ Нешка? Простили са й великодушно всичко. Какво „всичко“ е трудно да се каже. За какво ли не е виновна, а главно опака и никого не слуша, и върви, без да пита, накъдето си иска, но нищо. Няма сега да й търсим кусурите…
Някои са готови да я разцелуват. Тя не е. После, разбира се, не могат да й простят тези малки конфузии. Нешка казва, че се е научила да прощава и това е вярно, но не е склонна да се целува чак с жената, която довчера се е опитвала да я унищожи. Чак толкова не. В по-умерени граници. Това се приема като излишна студенина. Според нея обратното вече е проява на лош вкус. Ето такива едни различия я отдалечават от общоприетите стандарти в тази среда.
Кажи й да бъде по-мека, по-отстъпчива. Трябва да се научи и да премълчава от време на време. Така
