настройва всички срещу себе си. Това казва Лили Цветкова — миротворецът в тази федерация, жената, която повече от трийсет години успява да намери все златната, най-златната среда.
Казвам й не само защото Лили настоява. Казвам й — Жулиета умееше да мълчи, когато е нужно да се мълчи. Те говорят, говорят, тя се усмихва и ги обърква. Започват да се питат какво е искала да каже с тази усмивка, забравят вече какво са изтървали, какво не са искали да кажат и са казали, но тя не забравя. Защо мълчи? За да ги извади от равновесие, а понякога, за да не се усетят сълзите в гласа. А когато напада, сече остро, изкъсо и говори по-малко от опонентките си, за да се чудят какво за кога премълчава.
Казвам й — Жулиета умееше да изглежда като победителка и при поражение, а ти в най-големите си победи изглеждаш като пребита…
Казвам й… И какво от това. То с казване нищо не става. Всеки си е такъв, какъвто е и много, много малко се променя. Те са различни във всичко. Само по амбицията, по дързостта и творческата мощ си приличат.
Различни са като хора, като жени. Когато се влюбеше, Жулиета правеше всичко, за да види мъжа роб на желанията си. Искаше да го превърне в покорно гледащо я в очите същество. И успяваше. И тогава започваше да го презира, но и да го съжалява. И продължаваше да го обича със съжаление и с благодарност — ето какъв мъж беше и в какво се превърна! Заради мене! Повече от всичко обичаше тази мисъл — заради мене…
Нешка иска да се възхищава от мъжа, когото обича, търси непрекъснато поводи, с които да подхранва това възхищение, търси качествата. Понякога ги открива дори там, където ги няма, яростно защитава мъжа, когото обича, и ако изчерпа всякакви възможности за възхищение, просто престава да обича.
Още преди тръгването за Амстердам Иван Абаджиев я предупреждава — внимавай, сега ще се върнеш с шампионки, със слава, пази се от звездната болест. За тебе самата съм спокоен, но момичетата са ти малки, лесно може да им се завърти главата. Това не е толкова безобидно заболяване. Срещал съм се с него, патил съм. Първите симптоми — нещо го боли, не знае точно какво, ама не е добре и е най-добре да не тренира…
Нешка се смее нервно. Знаеш ли какво ми казва Абаджиев — ще се върнеш с шампионки, внимавай да не им се завърти главата. Те да станат шампионки, от друго не ме е страх. Интелигентни са ми момичетата, не могат да се разболяват от никакви звездни болести. Да са ми живи и здрави… Много по-късно щеше да си спомни предупрежденията на големия треньор. И то по същите симптоми — нещо ме боли, ама не се знае точно какво е.
Веднага след завръщането от Амстердам — в тренировъчната зала. Победата си е победа, радостта — радост, но ни чака много работа, казва Нешка и усеща глухо недоволство. Каква толкова работа, хората толкова много ги харесаха, кой не дойде при Нешка да й каже, че е отишла пет години напред!
— Искам от всяка от вас да търси нови елементи. Това, което никоя досега не е правила, това, което никой още не е виждал в художествената гимнастика. Не може да не намерите — вече натрупахте много умение. То ще ви доведе до новото.
Защо ново? Нали това, с което победиха само преди две седмици, беше връх…
— Всичко, което сте показали в Амстердам, ще се повтори от други гимнастички в Мюнхен и ще загуби своята стойност на връх…
Възраженията са на Илияна и Лили. Анелия знае, че ако иска да влезе в тройката, трябва да ги изпревари. Друг избор няма. Нея вече специалистките са я отписали. Два пъти резервата! Как не! Кой ще й обърне внимание. Всъщност обръщаха й внимание. Дори премного. Не я искаха. Българските специалистки я отричаха, не признаваха правото на Нешка да работи с нея. Защо да си губи времето? И откъде толкова загриженост за времето й. След Амстердам вече не можеха да се съберат и да решат — отстранява се от подготовка, както се събраха и решиха преди година за Валентина Ганева и Тереза Карнич. Нешка вече нямаше да се остави да й се месят така грубо и безцеремонно в работата. Победата й даваше поне това предимство. Не преставаха атаките — нищо няма да излезе от Анелия, не я харесват чуждите съдийки. Не беше вярно. Чуждите я харесваха. У нас трудно вирееше Анелия. А ставаше все по-голяма. Нешка сменяше и сменяше композициите на Ани, търсеше нещо дълбоко и скрито и потискано в това мълчаливо момиче, което таеше всичко в себе си. Никой не знаеше как преживява това нехаресване на нашите съдийки. Никой не знаеше как понесе два пъти положението си на резерва. Никой не знаеше каква радост и каква надежда носи от това непрекъснато изпреварване в тренировките.
Нешка знаеше колко й помага с упоритостта си. Не само с това, че те двете непрекъснато доказваха колко погрешни са прогнозите на специалистките, а и затова, че онези малки примадони виждаха — няма място за отпускане. Малко преди световното първенство в Мюнхен на един турнир в Дания Анелия получи признание, каквото до момента не беше получавала. Залата я аплодираше така бурно, че момичето най- сетне повярва в себе си. На другия ден на първа страница във вестниците се появи снимката й както някога на „некоронованата кралица“ Мария Гигова. Сега — в огромни заглавия. „Анелия Раленкова — невероятна пластика и грация“. Две седмици след това на републиканското първенство в София имахме три шампионки. Винаги сме имали по една, през 1981 година бяха три — Раева, Игнатова, Раленкова. И това за Анелия, която явно беше изпреварила вече съотборничките си, беше голямо признание. За Нешка също. Беше удържала първата си победа в битката за това толкова настойчиво отричано момиче.
Търсете новото, невижданото, от никого досега неправеното — искаше Нешка между Амстердам и Мюнхен. Търсете новото — това си беше постоянното искане между две големи състезания. Състезателките да участват в творческия процес е задължително — казва често треньорката. Отначало това, което показват като ново, е някой елемент от някоя от големите гимнастички. Децата хитруват, защото не могат да направят нищо друго. Още много малко знаят, за да измислят. Но постепенно, постепенно, с повече настойчивост и търпение този навик се изгражда. Затова пък колко са горди, когато треньорката извика всички в залата и каже — сега вижте какво е намерила Илиана, Лили, Ани… После ги кара този признат вече от всички нов елемент да се опише в дневника на състезателката. Това е нещо като патент. В художествената гимнастика още не са въвели това патентоване от международната федерация както в спортната гимнастика, но едва ли е и възможно да се въведе. Така динамично се развива този спорт, толкова бързо се променя, толкова много нови елементи на всяко състезание… По време на световно първенство по спортна гимнастика телевизионните коментатори казват поне по двайсет пъти „салто Делчев“, „прескок Цукахара“. Ако трябва да изброяват елементите на Раева, Раленкова, Игнатова, в състезанията по художествена гимнастика трябва да чуваме непрекъснато да се говори за тях, докато играят гимнастички от цял свят, и да не може да се чуе името на момичето.
Търсете новото, от никого ненаправеното, казва Нешка, докато нейната глава е пълна с музика. Всичко в тези дни в тази жена е музика и движения. Всяка вечер, често до осъмване, слуша плочи, касети. Записи от цял свят. Класическа, забавна, фолклорна музика. Напрегната, търсеща, цялата настръхнала да не пропусне най-хубавата музика. За въжето на Анелия, за бухалките на Илиана, за обръча на Лили…
През деня гледа творческите тренировки на своите момичета и това търсене на нови елементи. И както ги гледа, вече вижда нещо, което момичетата още не могат да видят. Добре, а сега опитай в обратната посока и рязко обръщаш, и силно изхвърляш… Така, и тялото трябва непрекъснато да се движи, да се движи.
Чак до Валядолид гимнастичките от другите страни очакват уреда, след като са го изхвърлили на два метра над главата си, с две протегнати нагоре ръце, уплашени да не го изтърват. Момичетата на Нешка започнаха с това, че докато уредът лети до тавана, тялото се движи, гимнастичката играе, бухалки, обръчи, въжета се хващат от невъзможни положения. Неочаквано, ефектно, красиво. При норматив 8 свръхтрудни елемента още по онова време Анелия има 28, Илиана и Лили — по 24–25. Броят ги треньорките. Съдийките се стараят да не забелязват тази разлика, защото е наистина огромна и разликата в оценките трябва да й съответства. Но не съответства. Българките изпреварват с пет, с десет години, но в оценките това понякога се отразява в пет стотни от точката. Нищо! Както и да го мерят, все е премерено добре. Българките вече не могат да не побеждават. Тяхната треньорка им осигурява винаги толкова голяма дистанция, та да не могат да не получат онези минимални пет стотни разлика.
По-късно, след години, когато Бианка пита — а сега какво изразява музиката, по която играя, Нешка й
