никакви илюзии. И беше най-близко до истината. Нешка отново казваше, че ги чака много работа. Много повече, отколкото досега. И че трябва да бъдат съвършено нови на европейското първенство в Ставангер. Сега вече никой не възразяваше, но им се струваше, че това вече е прекалено. Мислеха, че и тя, и те имат право на почивка и освен това, кой толкова ще я изпреварва. Ясно е — набрали са много преднина и в техниката на уредите, и в качеството на изпълнението. Да не говорим за композициите. Кой може да направи толкова ефектни композиции като нея! Да не би да са деца. Да не би да не виждат разликите.
Нешка страдаше от този глух бойкот, който се чувстваше във всичко, повече, отколкото когато мърмореха след Амстердам. Чувства се безсилна да ги убеди и не иска да отстъпи. Какво значи това — карам ги да търсят съвършено нови елементи, а шампионките се въртят все около това, което вече са правили. Така е по-лесно и освен това не могат да забравят колко много са им ръкопляскали точно при изпълнението на този елемент, и на другия, и на следващия. Аплодисментите още им звучат в ушите, а аз искам нещо съвършено ново, и много повече работа, и съм убедена, че друг начин няма… Тръгвам с тях за зимния лагер на Белмекен, където ще поставя новите композиции. Искам да видя как ще изглежда върхът на художествената гимнастика през 1982 година. Докато чакаме автобуса в заличката на стадион „Васил Левски“, всички минават на кантара. Всички в нормата. Само абсолютната световна шампионка — с половин килограм отгоре. Нешка излиза от равновесие. Точно защото не друг, а Анелия си е позволила такова „нахалство“. С цял половин килограм отгоре. Не 50, не 100 грама, а цял половия килограм! На мен ми е малко смешно това ожесточено повтаряне на „цял половин килограм“, но се старая да не се засмея, за да не утежня и без това тежкото положение на Анелия. Вече зная, че само със скандал няма да се размине, че ще има наказание, но не очаквам, че автобусът ще замине, а едно момиче ще остане със сака си на снега съвсем самотно, разплакано, разкайващо се. Абсолютната световна шампионка!
Някога, казва Нешка, не бяхме и чували за гладолечение. Знаехме само, че има гладни стачки и че от глад се умира. А трябваше само веднъж Жулиета да мине покрай мене и да каже — у, каква си дебела, и да остана дни наред само на вода. Не можех да понеса презрението на Жулиета. Нищо не ме интересуваше. Бях убедена, че е крачка към смъртта, но трябваше да отслабна, толкова, че дори да се изплаши за мене. Никога вече не се наложи да ми направи забележка за килограмите. Ти можеш ли да ми кажеш защо аз не можех да понеса презрението на Жулиета, а те понасят преспокойно да ги презирам, и да ги меря, и да ги наказвам. И ми пъхат някакви листчета, дето обърквали кантара със сто грама. В тяхна полза, разбира се. Да им имам ползата. И си мислят, че са ме надхитрили. И не могат да се съвземат от суперточното ми око, като им кажа, че не са 42,200, а 42,300. Не, ти можеш ли да ми кажеш наистина какво точно си е мислела шампионката, когато ми идва с тези килограми. Кога ме е виждала да проявявам специално снизхождение към шампионките, та точно тази, която с толкова мъка се задържа в отбора, при първия си успех ще мисли, че й е разрешено нещо, което на никоя не е.
През цялото време до Белмекен Нешка се ядосва и разговорът минава в задаване на въпроси, на които не чака отговор. Аз самата съм доста над нормата и по въпроса за волята да се придържаш в определени граници изобщо нямам мнение. Успявам все пак да кажа, че някога те не са били толкова слаби — и си ги спомням, и имам много снимки, и Жулиета имаше проблеми с килограмите на Богдана Тодорова, която също като сегашните момичета търпеше да я презира треньорката и криеше бисквити и шоколади под дюшека. Всяко действие търси противодействие. Може би това постоянно мерене на кантара притъпява проблема с треньорското презрение и уважение.
Съвсем излишно взех думата. Можех да си мълча и по-добре щеше да е. Някога те играели съвсем друга гимнастика. За сегашната гимнастика било много необходимо да си стоят точно в тези килограми, определени от наблюденията като оптимални за всяка. Много добре съм виждала, че и един килограм да качат, играта вече спада.
Виждам наистина, точно така е, но килограмовата война според мене отнема много повече енергия, повече сили, повече нерви, отколкото всичко друго в работата на Нешка. После, когато залата й се напълни с народ, много пъти съм й предлагала да определи една от помощничките си, или доктора, или когото реши, че може да се справи със следенето на килограмите. Някой друг да отговаря и да се занимава с този проблем и да се освободи от една наистина излишно обременяваща грижа. Никой не можа да се справи и тази война си я води сама.
Когато бяха по-малки, преди да се роди Аглика, ги взимаше вкъщи „на лагер“. Нареждаха се напреко на спалнята и им беше много весело. Нешка установяваше хранителен режим — зеленчуци, ядки. Е, това не беше чак от най-приятните неща, но обичаха този лагер на шестия етаж на „Бъкстон“ 13.
После взимаше по една за десетина дни. Тази, която има нужда да смъкне килограмите. После реши да им покаже, че може да се яде по една ябълка и кисело мляко и да се работи по четиринайсет часа — това в залата на Белмекен. Момичетата виждаха, че може, но предпочитаха пържолите и най-голямото наказание беше, когато някоя няма право да яде банани.
После мина на осеммесечно суровоядство. Ядеше коприва, салати, краставици, домати. Нищо готвено, дори и копривата — само окълцана. Орехи, бадеми, фъстъци.
После деветнайсетдневно гладуване. Пълно! И твърдеше, че се чувствала отлично и след суровоядството и гладуването не вземала вече никакви лекарства и нищо не я боли. И тях нищо не ги боли. Ядат си нормално и се чувстват добре, а пред тях се движи някакъв дух и вече никаква материя.
Момичетата са уплашени не на шега. Кажете й, че ни е ясно всичко. Ще се грижим сами за килограмите си, казва Илиана. Да престане да гладува. Ще се свърши. Няма нужда да ни мери, няма нужда да се интересува от този проблем повече. Кажете й, че е победила, убедила ни е, да престане…
Сигурна съм, че Илиана си е вярвала, когато е казвала, че всички са убедени, че килограмовата война е приключена с прочутата гладна стачка на треньорката, която вече е доказала, че може да се гладува и да се работи, в което между впрочем те и не се съмняват, но не искат да гладуват и не искат толкова много да работят. Но все едно какво искат. Тяхното събрание е решило да се грижат сами за килограмите си и да освободят треньорката от тази тегоба, която поглъща излишна енергия и винаги е повод за много нерви.
Това искрено решение да се прекрати килограмовата война и отборът сам и доброволно да следи за оптималното тегло трае от ден до пладне. Момичета. Почти деца. Яде им се и сладолед, и шоколад. И нямат воля, колкото и да ги презира треньорката. Днес една, утре друга — все има поводи за лошо настроение.
Нешка минава към друга тактика — гладувам за Илиана, гладувам за Лили… Нещо като посвещавам това стихотворение на… Не, нищо такова, разбира се. Удостоените с такова особено внимание нито са поласкани, нито са благодарни от това посвещение. Не могат да понасят, като я гледат да се топи и всички в залата знаят, че е точно за тях. Илиана, а по-късно и Лили твърдяха, че им е все едно кой гладува и кой не. Най- добре този, който гладува, да си яде, защото не е възможно такъв факт да ги заинтересува. Това е най- погрешната тактика и предизвиква единствено яд, и яд, и яд. Но както яростно отричаха всякаква заинтересованост от това, че Нешка е останала на вода и чай (без захар, разбира се), така и не можеха да не смъкнат излишните килограми. Все пак, като види старанието и резултатите, ще се трогне и ще прекрати гладуването. Така за два-три месеца се постигаше относително спокойствие в залата. Защото без отклонение не може съвсем, но не са от порядъка на „цял половин килограм…“
Валя казваше как всяка вечер се заканвала да й каже — не съм от желязо, вие сте, но аз не съм. Съвсем обикновено момиче съм си. И никога не й го казала. Като ги гледам, мисля си, че Анелия е тази, която се заканва преди да заспи. И тя нищо не казва. Затова пък Илиана и Лили казват, та казват и за другите две.
Разказвам й на Нешка как Валя е ходила по перваза на нейния шести етаж на „Бъкстон“, когато я заключила в хола, за да не отиде в кухнята, докато треньорката била на някакво заседание. По това време тя също гладувала и не се сетила да отвори хладилника и да види, че вътре няма нищо и е излишно да заключва. А Валя, като видяла, че хладилникът е празен и толкова усилия са били напразни, едва не паднала от перваза по обратния път.
Нешка така пребледня, така онемя срещу мене, че ми стана чак страшно. После каза нещо съвсем неочаквано:
— Винаги съм мислела, че животът е пълен със случайности. Ако Валя беше се откачила от онзи перваз,
