щях да се самоубия. Нямаше да мога да живея с такава вина. Ако го знаех преди три години, никога нямаше да си позволя да заключвам повече някоя, а колко пъти съм заключвала Илиана. Ако се беше сетила самата Илиана, щеше да ме накаже с една такава разходка, за която начаса да узная, а не след три години съвсем случайно. Илиана не може да търпи толкова ефектно нещо да не се разбере веднага от всички. Валя никога не ми е казвала. Казала го е на тебе. Не е искала да я сваря в нарушение на заповедта да си седи в хола. Илианчето щеше да си седне до празния хладилник и да ми каже — представяте ли си, другарко, толкова да рискувам и за нищо… Виждаш ли колко „ако“. Отначало търсех разликите в тези момичета, за да намеря разликите в постановките на композициите. Много по-късно открих, че са и много различни характери и всяка изисква различен подход по всеки проблем…
И в борбата за килограми в оптималните граници Нешка се бореше с различни средства. Казваше — гладувам за Илиана, за Лили, но казваше и — наказвам ансамбъла за тези два килограма, които Диляна си е позволила да трупне, точно когато не трябва (всъщност то и няма време, в което да трябва, но това е месец и половина преди европейско първенство). Целият ансамбъл, защото едно от момичетата й е отнесло тайно вечеря на Диляна, когато не е трябвало. Ансамбълът мълчи. Ни дума, ни гримаса. Тръгват към изпълнението на наказанието, като че ли е нещо напълно в реда на нещата. Диляна плаче — другарко, моля ви се, много е несправедливо, ще направя всичко, което кажете, много е несправедливо, аз я накарах… Разбира се, че ти си я накарала. Повече няма да си го позволиш. Освен това ансамбълът не смята, че е толкова несправедливо, че съм наказала всички, защото снощи една на тебе е донесла вечеря, вчера друга на Лили. Изобщо всяка си има този грях — ваш предимно, разбира се, но и техен. Като съм казала, че някоя няма да вечеря, няма и толкова. Няма да умрете от една пропусната вечеря. А от тебе се иска не да направиш всичко, а да си стоиш в килограмите…
Отклоних се по килограмовата война, като разказах някои от по-драстичните случаи. Но тя е много по- тежка, защото е всекидневна, упорита, жестока и има само едно оправдание — на европейски и световни първенства българките са най-хубавите момичета. Лишават се от много лакомства повече насила, отколкото доброволно, страдат от този най-полезен хранителен режим, който осигурява необходимите калории, премахва възможността за натрупване на мазнини, дава красиви фигури, без да уврежда здравето, но те лишава от удоволствието да посегнеш към това, което най-много ти се яде. А по правило ти се яде точно това, което не трябва, и понякога се изкушаваш и получаваш наказание, което не можеш да понасяш, а треньорката се безпокои, че не се вълнуваш от презрението й. Вълнуваш се от всичко и ако можеше от вълнение да се отслабва, всичко щеше да е наред…
Отклоних се по килограмовата война, защото тя ангажира съществена част от времето и силите на Нешка, но преди Ставангер тя трябваше да се срещне и с друг забравен в нейната зала проблем — бойкота. Беше патила от него, когато работеше с ансамбъла. Поводът — наказание за превишени килограми. Преживя го много тежко, въпреки че цялата история беше продължила само четири дни и тя, и момичетата от ансамбъла съжаляваха, знаеха вините си, опитваха се да не се връщат към този случай. Четири дни момичетата тренираха при Деспа Кателиева, Нешка — на другия край на залата с Валя Ганева. После бяха щастливи да я видят, че застава отново до тях и готови да изпълнят всичко, което Нешка Робева поиска.
Сега бойкотът беше глух и свиреп. Ежедневен и ежечасен. Не можеха да приемат, че е нужна повече работа, след като така блестящо са победили в Амстердам и Мюнхен. Бяха чули, че има такова заболяване — работомания. Тяхната треньорка явно е болна от тази опасна може би колкото мързела болест. Няма спиране, няма насита на работа. Та нали сама е казвала, че името й дошло от баба й, Робката. Викали и на всички в рода Робчета, защото, като не можела да се спре, баба й Мария Робката и на другите мира не давала… Е да, ама те не искат да са робчета. И Робката трябва да го разбере и да се спре. Плановете й са направо отвратителни. Невъзможни. Неизпълними.
Когато тръгнеш с такава нагласа към дните, естествено е работата ти да не върви. Нешка не може да понесе мисълта, че в по-голяма част от тренировките се влачат, не играят. Лили плаче всяка сутрин, като си гледа плана, като че вижда нещо съвсем неочаквано и ужасно. Другите не плачат. Поемат го с презрително безразличие и после я карат нея да стига до плач. Е, дотам не се стига, поне пред тях. Само това оставаше.
Разнебитена, изчерпана, уморена до припадък. Не може да спи. Казва — само чакам да съмне. И какво, като съмне? Нищо, по-леко ми е на светло. На лагера във Варна съм отишла за три дни да я видя и съм съвсем сериозно изплашена от това, което виждам.
Разказвам й как са се опитвали да накарат Илиана да отиде да се оплаче на председателя на ЦС на БСФС. Нешка малко се съживява, събужда се, излиза от апатията. Настройва се за няколко минути бойко. Той защо не си гледа работата! Обществени деятели! Вместо да помагат, ще ми разстройват момичетата точно пред отговорно състезание. И ако си мисли, че ще му се размине, лъже се…
После угасва и това припламване. Да правят каквото щат! Те не ме интересуват. И като си помисля колко съм се тормозела от това, че искат да ме спънат, да ми пречат. От наказанията. Нищо не е това, когато отборът ти хвърчи от възторг, готов да направи всичко за тебе. Истинската мъка е, когато вътре в твойта къща всичко се разпада. Не можеш да си представиш каква силна, каква непрекъсната носталгия изпитвам по ония дни, когато бяха деца. Ако мога да се върна в онова време. Какво не бих дала, за да се върна! Нека ме мразят онези жени, нека ме наказват, нека си съдийстват, както си искат. Само да мога да видя същата обич в очите на децата. Да ме обичат и да ми вярват. Друго не ми трябва. Ти знаеш ли — те не вярват, че е нужно действително да работят повече и че действително трябва да търсят нещо съвсем ново. Самовлюбени шампионки! Не могат да разберат, че така ще ги отвеят, че нищо няма да се види от тях. И им напомням за деветото място на Дерюгина в Мюнхен, и слушат, и все едно нищо. Защо не се опиташ да си поговориш с тях…
— Ще се опитам!
Не искам да й кажа, че вече съм говорила и наистина не вярват, че толкова трябва да се работи, че съм им казвала, че и на мене ми се вижда много, но практиката показва, че тя знае точно колко, защото те побеждават, когато я слушат. И пак стигаме до същото — да, но това е прекалено много.
След години щяха да стигнат до двойната на тази норма, сега им се струваше непоносимо, защото наистина не вярваха, че е необходимо.
Илиана твърди, че я боли реброто. Докторът я преглежда и казва, че нищо й няма. Нешка приема това като симулация и я гони от лагера. Момичето се настанява в съседния хотел, очаква да го повикат обратно и после се връща в София. Рентгеновата снимка показва пукнато ребро. Нешка се зарича никога повече да не обвинява никоя в симулация. Щом твърди, че я боли, ще трябва да приеме, че я боли и толкова. И удържа на това обещание, въпреки че понякога симулациите бяха очебийни. Нищо, казваше Нешка, по-добре да приема да ме излъжат, отколкото да преживея отново нощ като тази, когато разбрах за пукнатото ребро на Илиана.
Илиана заминава за София и след няколко дни точно Диляна, която има най-леката програма, напуска лагера. Родителите й са отседнали някъде до „Спортпалас“ и Диляна се прехвърля при тях с обяснението, че не може да понася тренировките. Всъщност бягството на Диляна трае от четвъртък до вторник — време, достатъчно за Нешка да си повтори поне триста пъти — колко бях права, като не исках дъщеря на треньорка да ми влиза в отбора. И още — сега семейството ме чака с готов списък от искания. Ще отида, ще им се помоля за Диляна, а те ще ми кажат — да, но… Дъщерята е вече капитал.
Това точно Нешка няма да приеме никога. Бунтува се, негодува. И какво?
Разбира се, няма никакво намерение да се пазари с когото и да било и е убедена, че дори да дойде самата Диляна, дори да се моли да се върне, няма да я приеме, няма да се съгласи. Диляна идва в залата във вторник, в седем сутринта, казва — извинявайте, другарско, и отива да тренира, като че нищо не се е случило. Нешка си я поема в тренировките с другите момичета, като че ли нищо не е било. Преглътнала е горчилката, обидата, забравила е категоричните си решения и — хайде, Дилянче…
Опитвам се да разбера защо. Та нали сама казваше, че няма земна сила, която да я накара да се заеме отново с тренировките на Диляна. Който веднъж те е предал, ще те предаде сто пъти. Да си я подготвя майка й, защото на нея й е много ясно, че точно сега ми е най-трудно и се настанява до „Спортпалас“, за да си нанесе удара, когато най ще заболи… Да си я тренира, да правят каквото си искат, да си й намери по- меки, по-леки, по-нежни тренировки… Нали сама казваше всичко това? Казвах! Яд ме беше и казвах всичко, каквото си мисля, всичко, което ми е накипяло. Едно е да го кажеш, друго — да го направиш. Как ще оставя
