„Силна съм — пише в дневника си Нешка през 1979 година, — силна съм, защото смея да им кажа истината, смея да се боря“.
Да, вярно е, но всичко се заплаща. Това, че казваш истината, че се бориш, не може да не засегне някои хора. Е, сега е дошъл техният момент да ти докажат силата си. Седнали са на съдийските си столчета и решават съдбата ти. Още преди да е започнало състезанието, знаеш какво ще стане, идваш да ми го разкажеш, за да ти поолекне, а не ти олеква. Силна си, но и те са силни. Решили са да ти дадат един жесток урок, за да не си въобразяваш прекалено много.
Не обичам атмосферата на зала „София“. Малка зала, малко хора побира, а много страсти. Публиката на тази, публиката на онази. В зала „Универсиада“ идват повече хора, за да видят състезанието, и тогава се вижда, че българската публика е и компетентна, и темпераментна.
— Решили са да направят от Даниела републиканска шампионка, за да ме заставят да я включа в състава за Страсбург. Ще съсипят Илиана…
В края на състезанието:
— Видя ли. Публиката ги освирка, смее се с глас, а те се правят, че не забелязват. Не знаех, че не само Илиана, а и Анелия е в немилост. И видя ли онова малкото как им обърка сметките. Дилянчето! Него пък съвсем го бяха пропуснали. Това, с което Даниела окончателно загуби шансовете си, е, че кастри всичко трудно, оригинално, всичко, което си струваше да се види. Казали са й, че трябва само да не сбърка и готово — републиканска шампионка. Само че някои не издържат на толериране. Нали съм ти казвала. Съсипаха ми Илиана…
— А Ани?
— Ще се справи…
Когато пиша част от това, което мисля за тези състезания (само много малка част, да се напише всичко е невъзможно, то ще звучи много грозно), тези чувствителни жени са ужасно обидени. Оплакват се наляво и надясно. Те се съсипват за благото на този спорт, а каква отплата!… И още един много страшен аргумент освен съсипването. Те са си дали младостта за този спорт. Не зная как биха си запазили младостта ако не беше грижата им за този спорт, а и не ме интересува. На мене ми е мъчно, че ми смачкват силното момиче.
Илиана щеше да остане, ако Нешка й беше казала — ти можеш да бъдеш световна шампионка в Страсбург. Толкова! Това беше достатъчно, но абсолютно невъзможно. Нешка никога на никоя не може да каже такова нещо. Както не може да смени жребия, така не може да даде надежда на някоя от своите три претендентки за короната. Това е тема табу. Всяка знае, че може да стане и може да не стане. Всяка се надява и знае, че няма никакви гаранции. Когато след Валядолид Лили пожела да се върне още веднъж да помогне на отбора, Нешка дойде у дома пребледняла, щастлива и разстроена.
— Ти не можеш да си представиш с каква новина идвам. Лили се връща!
Знаех вече какво е Лили за нея след толкова години и колко е трогната и благодарна. Разбирах и тревогата й.
— Знаеш ли какво си мисля. Лили не може да не се надява на първото място. Никога няма да го признае, но не е престанала да се надява. Лили страшно ми трябва, но предпочитам да си отиде, отколкото да преживее още веднъж този ужас…
— Каза ли й го?
— Не, разбира се, нищо не мога да й кажа. Освен всичко друго и аз не мога да престана да се надявам. Не мога да ти кажа какво точно чувствам. И съм много радостна, и ми е тъжно, и не зная как ще издържим тази година с нея — знаеш какво е, но никак не мога да се откажа да имам Лили отново в отбора. Не можех да си го пожелая дори.
И при двете завръщания на Лили в отбора някои искаха да се протоколира, че са против. Добре де, протоколира се.
Защо са против? И за Валядолид, и за Флоренция Лили беше страшно необходима на този отбор. Защото не искат да имаме отбор? Или защото се надяват, че Нешка ще се провали и ще могат да извадят протокола и да посочат историческата си роля в развитието на художествената гимнастика — аз предупредих! Много е важно…
Но след победата в Белград предстоеше световно първенство в Страсбург. Оставаха пет месеца, а Нешка искаше да се насрочи конкурс за ансамбловите съчетания. Тук вече нямаше кой да я подкрепи. Всички се опълчиха срещу нея. И аз.
Не, не защото се класираха на второ място в Белград — и първи да бяхме, пак щях да поискам този конкурс. Истината е, че отдавна вече не ми харесва българският ансамбъл. Въртим се все около едно и също, другите ни изпреварват. Крепим се още на стар авторитет, но дълго няма да е. Ще ни спада ансамбълът. Имам вече виждане за друг род композиция, искам да си защитя идеите. И какво повтарят всички, че искам да изместя и Златка, че на мене нищо ми не стига. Освен всичко друго искам българският отбор да бъде единен, да нямам противопоставяне на ансамбъл и индивидуални изпълнителки. И в крайна сметка никой не е казал, че ще спечеля конкурса. Златка има опитни състезателки, аз имам момиченца, които не са играли в ансамбъл.
Смятах, че не й трябва такава беля. Ако тези деца нещо сбъркат, ако станат втори, всички ще си спомнят победите и само победите на Златка и никой няма да й прости, все едно какво е направила с индивидуалните състезателки. А освен това, що за лудост е да иска конкурс. Забрави ли, че вече имаше такъв конкурс.
Каза преди години, че иска конкурс за ансамбъл и се яви срещу композицията на треньорки и състезателки от три дружества. Трябваше да изиграят по три пъти. След третия път — ансамбълът на Нешка явно по-добър. Я още веднъж, я още веднъж. Така до осмия път, като се надяваха, че момичетата й ще се объркат и сгрешат, но грешаха другите. Накрая след някакво заседание, в което беше, разбира се, една срещу всички, решиха, че ще приемат другия ансамбъл, защото не харесват музиката на Нешкиния. Музиката беше от Гершуин, на сборния отбор — от Красимир Тасков, пианиста на отбора. После Нешка видя в този ансамбъл много от елементите на своя, но и не мислеше да протестира. Казваше с ирония и тъга — все пак конкурсът не беше излишен…
Не, нищо не е забравила. Има идея и не може да се откаже от нея. Ще видиш какъв ансамбъл! Златка Пърлева не се съгласи на конкурс, оттегли се и остави Нешка да си прави и ансамбъла. И тръгна към тази композиция „Пролетно надпреварване“ с толкова радост, като че дълго е била без работа и сега не може да си навакса безделието. Това, след като беше подготвяла по две композиции на всеки уред на своите гимнастички. Това, след като не можеше да се види пролука в тези нейни пренаситени с работа и напрежение дни. Деспа Кателиева, Райна Афионлиева и Стела Милушева й помагат за отработването на детайлите, а тя чака с нетърпение страсбургските дни, очаква изненадата у своите колежки. Кой може да си представи, че е работила по две програми и ще се яви със съвършено нови композиции, а на всичко отгоре и с такъв ансамбъл. Е, разбира се, това радостно очакване на състезанието си е съпроводено и с „време не ми достига“, и с вечния въпрос — ами ако се провалим?
Този път Нешка ще се провали! — това е в атмосферата на тази амбициозна, нервна, напрегната, възбудена женска общност преди всяко състезание. Този път ще се провали! По всичко личи. Не може да не се провали! Това е казано и неказано. Точно, ясно и с недомлъвки. С надежда и страх. Ако може Нешка да се провали, а момичетата да побеждават! Да, но не може, затова знае ли човек какво иска. Все едно, докато се уточни какво искат, те знаят едно — този път вече тя ще се провали. После са забравили, после се радват, после са горди. Преди състезанието сноват нервно нагоре-надолу по чуждия град.
— Ще се провалим — казва в тези дни и Нешка. — Съдийките вече не могат да понасят българските победи. Омръзнахме на всички. Е, сега ще се обединят. Базата се вдигна ненормално много. Никой не държи сметка за разлика в трудност, в риск, в изпълнение. Масово се вдигат десетки. Все едно какво играеш.
— Разликата ти пак е толкова голяма, че не могат да не се съобразят.
— Да, твоята приятелка много добре ти обясни с какво се съобразяват.
Моята приятелка е една съдийка от Югославия. Много си я обичам наистина, всички много я уважават и е една от най-стабилните съдийки през всички тези години, но след Ставангер ми говореше колко й е мъчно за Даниела Бошанска. Знаеш ли, вашите са съвършенство, но на мене ми е на сърцето Даниела. Колко е
