смела, боже колко е смела тази Бошанска! Ти виждаш — непрекъснато е на границата на провала.
Обяснявам й на моята приятелка, че не я разбирам. Да вземем всяко съчетание на Бошанска и да го сравним с композициите на нашите момичета. С Лили например. Тогава тя беше пета. Нека видим какво прави Даниела и какво Лили. В композициите на Лили има два пъти повече трудност и риск, отколкото при Бошанска (три пъти по отношение на други именити претендентки и в това отношение Бранка е права, като говори, че е смела чехословашката прима). Защо се добива такова впечатление? Лили играе блестящо, хваща всички изхвърляния в движение, в игра под уреда, след пируети, тилни везни, серия скокове, хваща ги точно, без усилия, като че падат, привлечени от магнит, въпреки че момичето се движи по целия терен непрекъснато, променя посоката, насища времето и пространството с три пъти повече движение. Бошанска изхвърля уредите толкова високо, колкото и Лили (два пъти по-малко обаче), но уредът не иска да падне в ръцете й, а хвърчи малко извън терена, Бошанска тича и го улавя на самата черта. После точно, после пак тича и публиката я аплодира, защото не иска да греши. Защото в крайна сметка освен българките това е единственото момиче, което си разрешава риска. И аз я харесвам повече от другите, но не повече от нашите. Не, повярвайте ми, не защото са си наши, макар че не е без значение. И въпреки това мисля, че ако Даниела има предимства, ще ги призная. И не мога да се примиря с това, че така, както тича до критичната граница, ако успее във всички случаи да хване уредите, това ще й се зачете като предимство пред прецизната техника на нашите гимнастички, пред двойно по-наситената им програма и пред факта, че те в крайна сметка имат композиции, завършено гимнастическо произведение, което другите гимнастички и досега нямат, въпреки че във всички страни упорито го търсят.
Нешка е ужасена, че една от най-уважаваните съдийки не може или не иска да види това. Когато спорим с Бранка, тя ми казва — трябва да признаеш, че и другите са работили много. Признавам, но ти трябва да признаеш, че не са ни настигнали, че още са далече от гимнастиката на Нешка. Признавам, казва Бранка, но трябва да знаеш, че всеки напредък на всяка гимнастичка от друга страна вече е една надежда за всички, затова съдийките ще я поощряват.
Такааа! Това е положението! Има право на всичките си страхове Нешка. Има право и на тази неизкоренима надежда. Страхува се нощем, надява се през деня, когато води последните тренировки на своите момичета. Не може, няма да е справедливо, ако не победят. Защото нали вижда и тренировките на другите…
Нешка отдавна знае, че сама си е подготвила този капан, от който нито иска, нито може да излезе. Нейните композиции са изработени до такова съвършенство, че всяка най-мъничка грешчица вече кънти. Един вик на съжаление „Ооо!“, ако нещо наруши изящната линия. И едно отдъхване, че обръчът не е полетял навън, когато друга го гони. Да, но публиката, която съжалява за трепването и се радва, че не се е стигнало до провал, прави много ярко своите разграничения. Тя отделя съвършеното от неподготвената смелост съвсем категорично.
Публиката няма да допусне да се провалиш. Публиката ще те подкрепи, ще ги застави да те отделят. Е, може с по пет стотни, но ще ти дадат преднина. Казвам й го преди всяко състезание. Дори не усещам, че го повтарям непрекъснато всяка вечер преди голямата битка. Сега, когато се връщам назад, виждам, че това е било винаги най-голямата ми надежда, това и вярата, че момичетата на Нешка ще играят блестящо, но за тях в тази вечер не говорим. Да не викаме дявола. Я да си спят спокойно. Спят ли си наистина? Те си знаят…
От 10 до 13 ноември 1983 година в Страсбург се състоя Единайсетото световно първенство по художествена гимнастика. Пълен триумф! Нешка Робева е заминала за Страсбург с девет момичета, от които седем дебютантки, и се връща с девет световни шампионки. Абсолютна — Диляна Георгиева; вицешампионки — Раленкова и Игнатова заедно с Белоглазова; Диляна — шампионка на бухалки и лента; Лили — на топка и бухалки; Анелия — на обръч. Онези цаци от ансамбъла, четиринайсетгодишните — блестящи, възторжени, вдъхновени — наистина показаха една невиждана композиция. Отново кръжат треньорки и съдийки около Нешка. Блестящо! Фантастично! Невероятно!
След първия ден водеха Белоглазова и Куткайте и в нашия лагер се вдигна мътна вълна — Нешка да не си! Казвали й, съветвали я, но дебела глава, увира ли. За какво й била толкова трудност, за какво толкова риск. На, хората си играят простичко, като детска игра. Простичко, приятно, без грешки и ето какво става. Всъщност какво стана? Анелия си изпусна лентата. Другите играха блестящо. Ани също, без това изпускане. Всъщност не беше дори изпускане. Едно нечисто улавяне. Наказаха всички. Съдийките наистина отдавна очакват някъде да се пропука в българския отбор и колкото и да ме е яд, ги разбирам. Тях пък от години ги е яд на това огромно превъзходство. Сега им е дошъл моментът.
И на нашите треньорки им дойде моментът. Нешка Робева! Голяма работа! Ето, като върви, накъдето си иска, и никого не слуша! Трудност, и риск, и виртуозност! Много важно! Хората си карат според правилника: осем — осем, не двайсет и осем. Осем, ама точно изиграни трудни елемента. Точно трудни. Точно по правилника. Не свърхтрудни, дето само като ги гледаш, сърцето ти слиза в петите. Ами да, какво е това — нашите гимнастични като играят, дъх не можеш да си поемеш от напрежение.
Вървят, и говорят, и ръкомахат. И тази музика! Кой не й каза, че музиката на ансамбъла не е хубава. Никой не я харесва… Абе никого не слуша, това е! Ето сега какво стана…
Вървим към автобусите, които ни превозват от хотела до залата и обратно. Нешка я няма в този поток. Няма я и в автобуса. Сигурно е взела такси. Добре, че я няма. Дано не е чула. И да беше чула, нямаше да им обяснява, че и лекичко, и лесничко, и чистичко да играят нашите гимнастички ще ги пометат и Бошанска, и Хайди Краузе, и коя ли не от ГДР, от Испания, от КНДР. Не, няма нищо да обяснява. Дано не е чула…
В хотела е, в стаята, жълта-зелена. Всичко е чула. Чака да заключим вратата. Не иска никого да вижда. Не иска нищо повече да слуша.
— Виждаш ли какво ще стане с мене, когато загубим. Представях си го почти така, само не знаех, че дори няма да изчакат да свърши състезанието, че още след първия ден ще започнат. Виждаш ли, вчерашните победи нямат никаква стойност. И колко злоба! И никаква милост! Знаеш ли, в първите години, когато ми пречеха за всяко нещо и животът ми беше повече от забрани, често сънувах един сън — някоя ме дърпа за косите. Сега се усетих точно така — не на сън, а наяве, като че ме дърпаха за косите…
След победата един френски журналист писа, че Раленкова прилича на древногръцка жрица, Георгиева и Игнатова — щастливи, засмени, а българската треньорка е с лице на пребито куче. Не можех да го понасям този френски журналист. Как ще пише такива неща! Как може! Емил Манджаров ми донесе снимките от Страсбург и аз видях — действително лицето й беше като на пребито куче.
След победата, когато трябваше да се награждава ансамбълът, я търсиха навсякъде из залата. Цялата наша група беше мобилизирана да я намери. Никой не можеше да се сети да влезе в съблекалнята, където се беше свила на една пейка и заспала.
След победата френските журналисти писаха: „Когато българките се коронясваха…“, „Когато българките запалиха огньовете…“, „Български триумф…“, „Страсбург е в краката на Анелия Раленкова…“, „Блестящата Георгиева…“, „Фантастичната Игнатова…“, „Уредите в ръцете на българската шесторка оживяваха, те като че бяха продължение на движещите се тела…“, „Невероятните българки…“, „Прекрасни бяха балканджийките на Нешка Робева…“
След победата Нешка разбра, че по време на състезанието вече са я детронирали. Председателката на федерацията наредила на Райна Афионлиева тя да извежда Раленкова. Райна не можеше да приеме такова нещо. И правилно. Това оставаше.
След победата разгневените жени отново й простиха всичко.
След победата един български публицист писа: „Ние всички ви се радваме. Защо не се усмихнете, другарко Робева? …“
След победата Нешка Робева стана герой на социалистическия труд и беше наистина много щастлива.
Не можеш да събереш толкова много жени в една зала и да няма ревност, злоба, завист, интриги. Не е възможно, прекалено хубаво е, за да е възможно! И как нищо от това няма право да се появи на повърхността, когато Нешка е в залата — казва Георги Дюлгеров, режисьорът, който направи два прекрасни документални, а сега прави и игрален филм точно в тази зала, така че много нещо вижда, като дублира работния ден на Нешка. Какъв респект носи тази жена!
