Така е, вижда. И най-най-мъничката дреболия. Една от причините за успехите на българските гимнастички е и тази способност да вижда. Това е кошмарът на тренировките. Другите треньорки ще видят, че си изпуснала, че си нанизала обръча до лакътя, че лентата се е вързала. Нешка ще види всяко малко трепване, незабележимото нарушаване на рисунъка на лентата, лекото вибриране на обръча, някакво дребничко нарушение на линията при тилната везна, някаква несигурност при пируета.
Каква необятна широта при постановката на композициите и педантична прецизност при изработването на детайлите! Момичетата са във възторг от необикновената творческа фантазия, от необикновената творческа мощ. В дните, в които се запознават с бъдещите си композиции, са горди, че имат такава изключителна треньорка, развълнувани, че това точно е измислено за тях, възбудени от представата за срещата с публиката. Дойде ли ред на това — повтори, повтори, срещнат ли се с нейното нехаресване на това нейно прочуто в залата суперпрецизно око, идва времето на глухата съпротива. Божичко, какво иска тази жена, кога най-сетне ще бъде доволна! Претрепваш се да й се харесаш, дъх не ти остава и тя ти казва, че в един момент свободната ти ръка стояла като чужда. Ако иска точно да знае, в този момент ти цялата се чувстваш чужда на себе си. Разбира се, никой нищо не казва. Някои използват малката пауза, за да си поплачат, някои отиват в ъгъла и проверяват какво наистина прави свободната им ръка в този момент, за който става дума. А в това време Нешка вече вика на друго момиче — казах ли, че трябва да се чувстваш като дъга — всичко изтеглено до краен предел, направи го двайсет пъти… И Бианка тръгва да види как може да се почувства като дъга с надеждата, че като застане пред Нешка след тези двайсет пъти, ще чуе — а, ето това е, продължавай…
Това е в крайна сметка същинската част на дните им. Постановките завършват за около месец след победата. После идва времето на шлифоването, на корекциите, защото доста след като всичко е готово, все се прибавя по нещо, обогатява се, добива ново настроение.
Някога Илиана предложи една нова система, по която работят и досега, но колко много неща се промениха. Защо не опитаме да играем по две без грешка. Който ги изиграе, е свободен. Нещо като премия. Нешка реши да опита. Две без грешка. Най-често Илиана изиграва своите осем без грешка (четирите композиции по два пъти) и си отива. Тези, които остават в залата, понякога играят и по двайсет, и по трийсет пъти, за да стигнат до двете без грешка, и питат откъде го измисли това Илиана и защо ли й трябва да казва всичко, което й хрумне. После свикнаха. После видяха ползата от такава мобилизация. А Нешка вече виждаше опасностите, които крие новата система. Илиана внимава да не сгреши, но това не е Илиана. Другите се учат да внимават, за тях полезно, но трябва да се потърси противодействието, преди да се е стигнало до това да си каже, че Ани не е Ани, Лили не е Лили.
Трябваше да се промени изискването към понятието „без грешка“…
Когато в Мюнхен ги питаха за тайната на успеха, момичетата смятаха, че наистина на никого не бива да казват истинската тайна за техните две без грешка.
Когато протестираха преди Ставангер, че излишно много работят, то беше, защото двете без грешка бяха станали четири. По-късно станаха осем и още повече натежаха, но не се бунтуваха. При петнайсет без грешка избухна другият голям бунт, който в един момент на лагера във Велико Търново вече изглеждаше като тежка, непреодолима криза.
Нешка не отстъпваше. Нито от нормата, нито от високата си взискателност. Маркираш — не го зачитам! На какво приличат скоковете ти! Не усещаш ли, че през цялото време не можеш да се отлепиш от земята — не го зачитам! И кой ще ти прости такова хващане на топката? Не го зачитам! …
Залата натежава от сълзи и неизречен протест. Ако погледне човек отстрани, ще се ужаси. Така ли се ражда тази красота, това очарование? Това ли са същите леки, ефирни, изящни, нежни и бойки момичета, които ни възхищават, когато дойде времето на големите битки. Това ли е жената, на която гледат с толкова завист колежките й от цял овят, с толкова възторг милионите почитатели на красотата.
Ако погледне човек в дневника й, ще види няколко думи, които те карат да настръхнеш — уморена съм, изчерпана до краен предел. Не мога повече! За какво е всичко това! Не издържам. Своя ли живот живея?
Своя си живот живееш, момиче. Такава ти е съдбата. Нямаш друг живот. Дадена ти е дарба, която непрекъснато те тласка напред. Имаш характер, който не може да се примири с полутоновете. Искаш да доведеш всичко до съвършенство, а съвършенството се ражда с болка. Само цветето има привилегията да се посее само в полето и всички да му се радват…
Когато доверява в своята зелена и синя тетрадка — изчерпана съм! — Нешка има предвид не само мъките по това шлифоване на детайлите, които искат безброй повторения, не само съпротивата пред ужасните планове, а и това, че й предстои най-тежкото — предстартовите кризи, които започват месец-два преди състезанието.
Получат жребия и Нешка осъмва в мисли за коя с какво е добър и лош този жребий. Всяка се затваря в себе си и вижда само лошите му страни — божичко, как нямам поне мъничко късмет, как веднъж не ми се падна нещо свястно! Всяка е готова да се ожали и да забрави, че миналия път е била облагодетелствана. Така се е оказало в крайна сметка. Всъщност постоянна жертва на жребия бяха Илиана и Лили.
В другите отбори треньорите разменят, нагласяват жребия според изградената стратегия на отбора. Най-благоприятното — за примата. Нешка никога не си позволи да се намеси в съдбата. Нали винаги тръгва с три прими? Дори когато едната е дебютантка, дори когато е съвсем млада! На последното световно първенство, в което участваше Лили, се подхвърляше от много страни — можеше Нешка да направи този компромис! Бианка е съвсем малка, предстоят й много състезания и много победи, а на Лили това й е последно (тогава още никой не предполагаше, че Лили може да се върне още веднъж). Никой нямаше да й се сърди!
Как така! — недоумяваше Нешка. На Лили й е последно, а на Бианка първо голямо състезание. И Бианка трябва да тръгне със съзнанието, че съм я предала? И както никога не съм го позволявала, точно когато тя тръгва, да си променям принципите. Абе, я не ги слушай! Само се чудят какво да измислят… Никога, никога няма да посегна към жребия и да го разбърквам. Докато съм треньорка, трите ми момичета ще трябва да знаят, че еднакво държа на трите — никакви предпочитания към никоя. Много ми е мъчно, че Лили няма късмет, не зная дали някой повече от нас двете страда от това, но то не е причина да прехвърлям нейния лош късмет на друга. И това, с което съм особено горда, е, че нито Лили, нито която и да е друга ще приеме такова облагодетелстване. Това в нашия отбор ще получи такава доза презрение, която не може да се понесе.
И може би затова предстартовите кризи на Лили са по-бурни, а търпението на Нешка в тези дни надхвърля представите за търпение.
От 15 до 17 април 1983 година в Белград се състоя турнирът за първата световна купа. Първата носителка на купата — Лили Игнатова, беше най-хубавата победителка, която съм виждала. Едно дете, готово да подскача от радост. Така щедро в щастието си, така неподправено. Ако съм художник и искам да нарисувам радостта, бих нарисувала Лили в онези априлски белградски дни.
След първия ден нашият посланик в Югославия Стефан Стайков беше казал на хората си да намерят начин да съобщят на всички българи, които се намират в Белград, да дойдат в залата. Тръгвам с Лили да й покажа телевизионната кабина и един блок български работници шумно я приветстват, връщам се и няколко души ми преграждат пътя. Мога ли да им кажа кои точно са съдийките, заради които Илиана Раева е на четвърто място? Илиана беше останала пак на пет стотни — този път зад Анелия и Куткайте. Кои са точно съдийките, за да не стане грешка. Решили да ги бият. А сега де! Само този проблем не сме имали по състезанията. Казвам им, че не бива, че посланикът ни е казал колко враждебно са настроени в момента срещу България тук и как от много време за първи път се появяват толкова хубави неща за нас във вестниците, и то на първите страници… Казват, че са видели вестниците и малко поутихват. И все пак не мога ли да им ги посоча…
Илиана беше възнаградена богато за тези пет стотни, които не й достигнаха отново, както в Лондон, за да има медал в многобоя. Публиката я приветстваше по един особен начин, нещо, което не съм виждала в никоя друга зала. Ставаше на крака и ръкопляскаше с високо вдигнати над главата ръце. Беше последното голямо, блестящо състезание на кралица Илиана. Тогава още не знаехме това.
Всъщност истински последното беше републиканското първенство в София, но за него не искам да си спомням както за посрещането на аерогарата след Лондонското световно първенство.
