Диляна! Такъв талант! Нямам право…
В Ставангер, на Третото европейско първенство — 27–31 октомври 1982 година, се състоя истинска битка между българския и съветския отбор. Видя се още на предварителните тренировки, че борбата ще е остра, оспорвана. Известният в миналото гимнастик Виктор Клименко се беше прехвърлил от спортната в художествената гимнастика. Старши треньор на националния отбор. Не, не беше само респектът от името. Клименко се беше постарал наистина да стегне редиците. Бяха поработили здраво. И нашите момичета разбраха още на тренировките това, което Нешка повтаряше цяла година — няма да минат през състезанието като парад на красотата. Ще трябва да воюват за всеки медал.
Воюваха и усещаха къде какво са пропуснали.
Ще дам и това класиране, за да стане картината по-ясна: Раленкова и Куткайте — абсолютни шампионки с 39,400, 3. Раева — 39,350, 4. Девина, 5. Игнатова, 6. Бошанска, 7. Белоглазова, 8. Мойжишова…; въже — Раленкова, Раева, Девина; обръч — Раленкова, Куткайте, Раева и Девина; бухалки — Куткайте, Раленкова, Раева и Девина; лента — Игнатова и Куткайте, Раева; ансамбли — 1. СССР, 2. НРБ, 3. ЧССР…
Настроението в нашия отбор е доста под нулата. Победа, разбира се, не може да се каже, че не е победа. Единайсет медала за НРБ, 8 за СССР. Не, въпросът не е само за медалите. Битката беше страшна. Никой вече не казваше — българките са отишли с пет години напред. Говореха за новото, което е донесъл Виктор Клименко в съветския отбор. Треньорки и съдийки се радваха, че отново има борба между две големи сили. Това дава надежда и на другите. Щом Клименко можа ла се доближи до българките, не е невъзможно да се опитат претендентки и от други страни, нали? Всички намират, че състезанието е било интересно. Обсъждат композициите на Робева. Много интересни, наситени с трудност, оригиналност, много стил, много сила, но българките вече не са така божествени и недостижими. Приземиха се малко в тази борба…
В нашия отбор никой нищо не казва. Анелия — и доволна, и недоволна от тази поделена титла. Илиана място не може да си намери за тези пет стотни, които я изпращат чак на трето място. Ако жребият… После се отказва да мисли за жребия. Имаше ли възможност през тази година така да изпревари другите, та да не става въпрос за пет стотни и жребий и за никакви колебания и спорове? Имаше. Не го направи.
След Мюнхен казваше — аз си изядох титлата. Сега нищо не казваше, но излизаше от кожата си от яд.
Лили стискаше златния медал от лентата и си повтаряше — можеше и по-лошо да бъде. Този път се измъкнах, а за следващото състезание — ясно…
Нешка мълчеше и се надяваше, че нейните момичета са разбрали за какво точно става дума, когато настоява — повече работа и търсене на новото. Не е работоманията на Робката. Те вече нямат право на отпускане. Аз — по-малко от тях. Ако това са разбрали, ще съм благодарна на Ставангер.
Разбраха го. Това не означаваше, че след години нямаше да се появи същият проблем. Но поне до Страсбург урокът от Ставангер беше в сила.
Дава ли предимство победата? Категоричната, безапелационната. Дава повече задължения. Чувство за отговорност, което те притиска все повече. Трудно се издържа. Една след друга гимнастичките си отиват. С признание, с почести, със слава се оттеглят Нешкините шампионки, а нейните дни все повече се сгъстяват. Преди европейското първенство във Флоренция при великотърновската криза казваше — не мога повече! Така съм уморена, така изчерпана, че мине ли Флоренция поемам малките и ги готвя за олимпиадата. Ще пропусна световното първенство. Ще оставя големите да ги подготвят другите треньорки. Казва го настръхнала, като очаква, че ще й напомня, че никой няма да я остави да пропусне каквото и да е световно първенство, а особено това във Варна, за да ме попита тя не е ли човек и защо да не може, и защо да няма право на отдих, и то какъв ли отдих — нали ще подготвя малките за олимпиадата. Нищо не казвам.
— Защо мълчиш? Мислиш, че нямам право, нали?
— Не, защо. Имаш право, но няма да го направиш. При посрещането от Валядолид й казвах — сега, ако си умна, ще се оттеглиш, а тя се смееше — сега, ако дойдат твоите колеги за интервю, ще им кажа на какво ме учиш! После питаше — казваш ми го, защото знаеш, че не съм умна, нали?
В първите години, изтощена от безплодни борби, разправии и опити да я спрат, пише в своя дневник: „Малко да ми укрепне Валя, ще й оставя децата, ще й помагам, ще се оттегля.“ И след няколко дни: „… Ще се боря, ще победя, много мога! Няма да си оставя децата. Ще ги изведа нагоре! Няма никой да ме спре! Няма да се дам…“
Щом тогава не се отказа… Щом после при онова наказание не се отказа… Щом в онова отчаяние преди Ставангер не се предаде…
Откъде намира сили? От съзнанието, че може? От желанието да слушат зали в различни краища на света българския химн? От отговорността пред победите? А може би да минеш през преизподнята на кризата и да оцелееш, и да победиш си има също своята сладост. Не зная, когато я виждам в тези страшни състояния да чака да съмне, ми се иска да имам силата да я накарам да се откаже, да излезе от залата, да отиде на море, на планина, някъде, където се диша свободно, да не мисли за гимнастика, да поживее поне месец без кошмара на тези нейни страшни, невъзможни планове. Без съпротивата, която изглежда, че е изцяло отвътре, но все по-често идват сигнали, че се подготвя отвън. Да не мисли за нищо, да се съвземе, пък после ще видим…
Разбира се, невъзможно е. Където и да отиде — и на море, и на планина, все за залата ще си мисли.
Питам в едно интервю Иван Абаджиев кое място за него е родината, когато е далеч от България, и той казва: „Три са местата — Нови Пазар, физкултурният техникум в Пловдив и тази зала. Детството ми, младостта и целият ми съзнателен живот…“ „Тази зала“ е една неуютна, тясна зала, пълна с грохот, но това му е животът на човека, това му е родината.
Нешка не я питам такива неща. Официални интервюта с нея не правя. Няма какво да я питам — и на нея тази зала, пълна с музика и движение, пълна с напрежение, нерви, с това вечно недоволство, накъсано от звездни мигове на откриване на новото, й е и животът, и родината, и миналото, и настоящето, и бъдещето. И всички опити да я прогонят от нея се разбиват в тази нечовешка устойчивост. Инат, и амбиция, и обич, и вярата, че това ми е мястото, това ми е работата, това ми е дългът.
Щастлива ли е? — пита майка й. Понякога много. Понякога нещастна. Също много. Но това е единственият начин на съществуване, възможен за нея. Засега. Какво ще стане в бъдещето, никой не знае. И тя не знае.
Един колега ме преследва цяла седмица с въпроса, какво ще прави Нешка Робева след десет години? Казвам му — не зная, и той мисли, че не искам да му помогна. Снимат нов филм за нея от студио „Екран“, трябва да направят интервю с него и един от въпросите е какво ще прави Нешка след десет години, и аз не искам да му кажа. Казвам му, че и самата Нешка не знае, а той настоява — тя нека да не си знае, а ти кажи какво ти мислиш. Нищо не мисля. И не искам да мисля! След кризата преди Ставангер, след онова състезание, в което Нешка се надяваше момичетата й да помъдреят и те наистина помъдряха, тя реши, че трябва да подготвя две програми едновременно — едната за турнира за Световната купа и другата за световното първенство в Страсбург. Сега момичетата не казваха — много е, не питаха как ще издържим, а тренираха с увлечение, с ожесточение и Нешка беше неизказано щастлива. Изглежда, има си все пак нещо вярно в подозрението, че е болна от онази болест — работоманията. Умира си да работи и да вижда около себе си хора, които работят с удоволствие. Повече не й трябва. Е, разбира се, и да са здрави всички. И Аглика по-специално, защото е спокойна само когато са здрави близките й. Е, и мъжът, когото обича, да е пълен с добродетели. Ако нещо малко не достига до съвършенството, Нешка е готова да го обяви за дребни, мили слабости. И все пак нека прощава мъжът, когото обича — всичко извън залата е на втори план. И той включително. Има ли в залата момичета, които работят с увлечение и не плачат, че планът е непосилен, това е такова щастие, което не може да се сравни с никое друго.
Тогава музиката се намира с лекота, като откровение. Като непрекъснато откровение, защото се търси много музика. Сега е моментът, не бива да се изпуска. И тя идва една след друга без никакво затормозяване. Тогава и Ники решава, че и това може, и онова може да се аранжира чудесно. Постановките на композициите вървят в някакво необикновено темпо. Идеите идват една след друга, застигат се и се изпреварват, трябва само да побърза да им намери точното място, да не се попилеят. Нешка се смее, шегува се с всички в залата, готова да окуражава, да поощри. Звездни мигове, пълни с творчество, с
