Бях против нахлуването на толкова много жени в залата. Бях против да идват и тези, които са й тровили дните довчера. Не им вярвах. Тя казваше — така трябва. Така е най-добре.
Това, че съм против, няма никакво значение. Тя наистина не слуша никого. Дойде, разкаже какво е било през деня, за да й олекне, но наистина си прави точно това, което си е наумила. В някои от случаите бях права, в повечето — тя, затова наистина си струваше да напълни залата. И да отговори на един въпрос, който с право вълнува младите треньорки, а и не само младите. Какви са шансовете им, щом я има Нешка Робева и щом е толкова силна, че в света няма кой да я изпревари вече толкова години. Щом е поела и индивидуалното, и ансамбловото. Възможностите са да й помагат, да гледат едновременно с това ежедневно, ежечасно как се правят световни шампионки и която може, да се научи. Няма тайни. Всичко става пред всички.
Вместо конфронтация — сътрудничество. Такъв е първият резултат от идеята на Нешка да събере около себе си един щаб от кадърни треньорки.
Отначало Светла Колчевска обяви, че ще тренира своя отбор отделно. Иска да бъде конкурентка на Нешка. Много добре, съгласяваше се старши треньорката. Не съм против конкуренцията. Нека в друга зала се раждат други идеи, това е полезно. Ако е нужна моята помощ — имаш я, ако не — няма да се меся в нищо. Сама ще си регулираш взаимоотношенията в зависимост от това, как ти като треньорка ще се чувстваш по-добре.
Мина време и Светла пожела да дойде с отбора си в залата на Нешка. Искаше близначките Камелия и Адриана Дунавски да тренират с големите гимнастички, искаше помощ в композициите. Вече бяха стигнали до друга степен на развитие, когато им трябваше Нешка. Искаше да й помогне и за останалите момичета. Нешка прие това като съвсем в реда на нещата. Нали е старши треньорка, не може да откаже помощ на никоя треньорка, на никоя гимнастичка, която има шансове да влезе в тройката, в шестицата. А и как да откажеш на такива момичета. Та то е удоволствие да се работи с тях.
Няколко месеца, казва Димитричка Маслева, не можех да разбера защо Нешка се спря на мене, когато Деспа Кателиева трябваше да напусне ансамбъла. Много се измъчвах, че гледам и не виждам подробностите, които тя вижда от другия край на залата, докато тренира момичетата от индивидуалното. Не мога да спя от притеснение. Какво да й кажа? Повярвала ми, извика ме от Варна, дойдох, мисля, че никоя няма да откаже на такава покана, а сега все по-объркана се чувствам. Казвам й, а тя ми отговаря, че няма време за такива грешки, щом ме е извикала, сигурно е имало нещо в мене, което я е накарало да го направи. Да гледам и да се уча да виждам и детайлите. Научих се и това, което никога няма да мога да разбера, е как наистина тя толкова много вижда. Как, като е така погълната от момичето, което играе пред нея, знае във всяка секунда какво става в цялата зала, където тренира толкова много народ. Как може да прави такива композиции и така да ги обогатява, и така да ги отстоява. Не, това не се учи. Можем да си стоим колкото години искаме в залата и сигурно много ще научим. Непрекъснато се прибавя по някое ново знание, ново умение, но да станеш Нешка Робева, не се научава.
Малкото звено, средното звено, големите… Създадена е организация, при която талант няма да пропадне.
Вече не е така самотна. Вече не е една срещу всички. Вече е обградена от помощнички, от жени, които са заинтересовани работата да върви. Това, разбира се, не пречи на другите да завиждат. Напротив.
Нешка умее да държи на хората, с които работи. Понякога изисква непосилното — пълно себеотрицание, много повече работа, отколкото във всяка друга зала, прецизност. Изисква, но знае да бъде благодарна.
Някога много се караха с Людмил Коцев. Не можеше да понася предимството на съветските гимнастички в постановката на краката, в скоковете. Трябваше да изпреварим основните си съпернички и в този пункт, за да се успокои. Когато се ядосваше, съм я питала — защо не вземеш друг хореограф? Не дава и да се мисли за такова нещо. Той си обича работата. Не е достатъчно настойчив. Ще свикне. При нас изискванията са наистина прекалено големи. Трябва да свикне.
Някога много се разправяха с Николай Костов. Ники трябваше да е виртуоз, да създава настроение на гимнастичката и в тренировката, и в състезанието, да подсилва ефекта на композицията, не да го затрива, да не забравя акцентите. Да полага. В началото не беше виртуоз, стараеше се да помага, но все си оставаше далече от изискванията. Защо не опита й друг корепетитор? Дума да не става? Къде друг. Тя без Ники направо не може. Кой друг ще се съгласи на такова ненормално работно време. И не е вярно, че Ники не е голям корепетитор. Това, че имаме разногласия в отделни случаи, още не означава, че ще намерим по-добър.
Сега Ники е един от най-добрите. Артист! Това е едно допълнително удоволствие от играта на нашите гимнастички. Не само подборът на музиката, а и изпълнението…
Колко нерви от това, че доктор Николов дава тайно храна на момичетата, когато тя се задъхва от безизходицата на килограмовата война.
Как не може да разбере този човек каква вреда на здравето им нанася с това пълнеене и слабеене. Защо вместо сътрудник имам враг. Не, само да му дойде времето да се пенсионира, не искам нито ден да го виждам повече. Ядосва се, а дойде времето да се пенсионира и вместо да побърза да се раздели с него — доктор Николов, бихте ли останали! Това пък за какво? Децата са свикнали с него. И аз.
Не мога да си представя какво бих направила без Краси, без Лушка, казва често Нешка. Как ще издържа в залата без тези две жени, готови да останат на денонощна вахта, когато се наложи.
Вече не може без никого от своите помощници Нешка. А говореха, че е конфликтна, че е невъзможен характер. И беше истина, докато се чувстваше сама срещу всички, докато не изгради този център, който имаше за задача да предпази българския отбор от опасността да се разкрие бездна в подготовката на две поколения. Вече бяхме изпитали паниката от луфта след трите големи. Да се води подготовка над световно равнище от най-ранна възраст, да не се попилее ни едно талантливо дете, което има шансове да стане някога световна шампионка, защото с тази мечта расте почти всяко българско момиченце. Такива бяха мотивите на Нешка, когато тръгна да организира българския център за олимпийска подготовка…
Подготовката на големите се водеше при страшно трудни условия. Колко пъти Нешка си беше казвала — край, не издържам повече. Сега не можеше да каже — край! Идваха първите олимпийски игри, в които щяха да участват и състезателките по художествена гимнастика. Колко отдавнашна мечта. Човек да не повярва, че вече може да се измерва с дни. В залата има едно табло, на което се отбелязват точно колко дни остават до игрите — 100, 99, 98… 50, 49, 48… Стоп. Няма да участваме. Отново както на онова световно първенство в Мадрид, което мина без най-силните в този спорт, друга ще е първата олимпийска шампионка. Отново, както за Кармен Ришар, всички се питат — коя беше Лори Функ? А, онова мургаво момиче от Канада. Имаше много интересен финал в съчетанието с топката. Толкова…
Треньори и спортисти от всички спортове изживяха това неучастие наистина тежко. У Нешка болката като че беше притъпена. Много по-късно щеше да се сети за размерите на бедата. През тази година беше преживяла много по-голям ужас, затова вестта, че няма да отиде на първите си олимпийски игри в Лос Анжелис, не можа да я разтърси така, както бяха разтърсени други.
Едно разкъсване на мускулни влакна, една инжекция преди Страсбург. Това се беше случило с Анелия Раленкова. Нищо особено, а ето че след състезанието у доктор Николов се появи опасението, че инжекцията е била в някакъв нерв, че всичко това може да завърши зле. Тръгнаха с Анелия да търсят светила на медицината във Франция, в ГДР. Никоя нищо не можеше да каже. Тревогата нарастваше. Излекуваха после Ани в ИСУЛ, но преди това трябваше да се мине през преизподнята на всички страхове.
Никога не съм виждала Нешка в такова състояние. Нищо не ми трябва, ако ми осакатее момичето. Нищо не ме интересува, да са ми здрави децата. Нищо не искам, само да ми оздравее момичето. Казваше го с онази фанатична настойчивост, с онази фанатична обреченост, с която вярващите дават страшен обет пред боговете. Всъщност вярващите винаги се пазарят, когато молят боговете. Нешка като че обещаваше на земни и неземни сили всичко срещу една добра вест — ще й е здраво момичето. Нищо лошо не може да му се случи.
Анелия е слушала да й се кара треньорката, че е настинала, че не знае да се пази, че не загрява както трябва и точно това води до травми. Не е чула никога за страховете й, когато положението наистина изглеждаше тежко. Това всъщност никоя никога не може да чуе. Строга, взискателна, забързана в своите дни, затичана в това непрекъснато изпреварване, те не могат да си я представят как изглежда с тази буца в
