Аз и не искам да ми го обяснява. Какво има толкова да се говори. Затова сега съм малко изненадана. Как така изведнъж толкова ясно произнесена присъда на това състояние.
Зная, че умираше от страх. Не можеше да спи. Не можеше дори да говори. Искаше да се съсредоточи, да си внуши, че точно така трябва, да внуши на Лили, че не може да сгреши. Не е възможно. Лили е толкова силна. Какво, като се е смутила преди състезанието! Тя пък кога ли е била спокойна. Не бива да се драматизират нещата. Трябваше да спаси Лили! Не може да я доведе дотук като титулярка и в последните дни да я смени. Знае, че е разумно да я смени. Титулярката изплашена, резервата сигурна — какво по-ясно, но има друго, което не може да обяснява на никого. Направи ли го, губи Лили! А губи и нещо друго съществено — шампионската увереност на българската тройка.
Малка грешчица да беше направила Лили, щеше да се надигне онази мътна вълна и да помете Нешка, още повече че сега наистина я бяха съветвали. Не си измислят — всички съветваха.
Лили игра блестящо. Как да й обясня на Ала Свирски как се изгражда, поддържа, пази шампионското самочувствие на българките?
Има неща, които не могат да се повторят. Не можеш да се научиш да бъдеш Нешка Робева! Не можеш да посъветваш някого да поеме такъв огромен риск, когато умира от страх, само защото си вярва, че нейните момичета толкова много й вярват, че не могат да се провалят.
Виенската публика, общо взето по-сдържана, по-умерена, избухва при лентата на Раленкова по „Болеро“ от Равел. Не, наистина това е върхът на състезанието, колкото и да са възхитени всички от композициите с топки, с бухалки, с обръч на Робева. Колкото и да са възхитени и от другите две ленти. „Болерото“ наелектризирва залата както нищо друго в тези дни. Само една жена не харесва тази композиция. Не, няма грешки. Валентина Батаен просто не може да приеме, че на такава точно лента ще се вдигне десетка. Аргументи? Никакви. Намаляват оценката на Анелия при пълно освиркване. Увеличават оценката на Галина Белоглазова. И при това положение Ани е вече шампионка. Това обявяват светлинните табла и протоколите, които получаваме преди почивката. Никоя от следващия поток, където играе Лили, не може да я застигне. И с десетки не!
Нешка се старае да изолира Лили, та да не разбере. Лили се старае Нешка да не забележи, че вече знае. И улисана в тези грижи, не може и да си представи, че такова нещо е възможно. Комисията се събира, отново увеличава оценката на Галина Белоглазова. Този път се намесва и президентът на Международната федерация по гимнастика Юрий Титов. Две шампионки.
Анелия Раленкова взема на другия ден още три златни и един бронзов — на лентата, като че решена да покаже, че е абсолютна европейска шампионка, все едно колко пъти ще се събират комисиите. Блестящи са и Диляна Георгиева, и Лили Игнатова. Нешка се държи, както обикновено се държи на всяко състезание — бойка, мобилизирана като катапулта, от който трябва да се изстреля зарядът, като гранитна скала, която ще приеме пристъпите на бурята и ще ги оттласне, за да запази децата си, за да им даде сила и воля. После, когато всичко е приключило, ще си спомни колко не може да прости на съдийките. Онова нейно избухване в момента след третото заседание е потушено в нея самата, докато извежда и посреща гимнастичките си. Трябват сили и за малките, и за големите. Ансамбълът отново печели всеобщо признание.
После, когато се вижда колко голяма е победата, ще я чуят да пее: „Ако умрам, ил загинам, нема да ме жалите…“
Никой не забелязва колко фалшиво пее Нешка. В този момент, в тази препълнена с народ стая мнозина я чуват за пръв път да пее.
Беше победила всичко. Недоверието, страха, грубата сила. Беше изтощена до краен предел, но щастлива. Цялата българска група — единна, бойка, радостна. Не, в този момент Нешка не се чувстваше сама сред своите и това я караше да се отпусне, да пее. Не можеше в такъв момент да заспи в съблекалнята, както в Страсбург…
2 септември 1985 година. Уморените коне ги убиват. Какво правят с уморените треньори? Сигурно ги изхвърлят. Но след като се провалят. Не преди това…
Това ли е дъното на отчаянието? Не; нормална предстартова треска. Наближава световното първенство във Валядолид…
Георги Дюлгеров ни е извикал в киностудията да видим филма му „За Нешка Робева и нейните момичета“, преди да го пуснат по екраните. По-късно този филм ще получи и „Златният ритон“, и голямата награда на един международен фестивал в Палермо, но сега режисьорът е само нерви и очакване. И едва ли е очаквал чак такъв ефект — всички плачат…
— Защо плачещ, Неше?
— А ти защо?
— Мъчно ми е за тебе.
— А ти защо си мислиш, че на мене не може да ми е мъчно за мене?
Ани си плаче по нейния си начин. Въобще не си личи, ако не се вгледаш по-внимателно.
— Защо плачеш, Ани?
— Видях я как ме гледа, докато играя. Божичко, как ме гледа! Знаете ли, никоя от нас не задава този въпрос — коя най-много обича Нешка, но той си съществува непрекъснато… Във всяка от нас. Идиотски въпрос. Понякога много ме е яд, че го чувам и в себе си, но какво да се прави. Винаги съм знаела, че играе заедно с мене на всяко състезание. Точно това ми дава необикновени сили. Никой никога не ми го е казвал, но съм сигурна, че е така. Сигурно и другите чувстват нещо такова. Тази деликатна тема не се разисква. Сега го видях на филма. Как ни гледа. Всичките. И мене! Разбрах, че всички ни обича и е глупаво това — коя повече. И все пак коя повече?
Имало е моменти, когато ми се е струвало, че не иска да ме разбере. Колко плаках за тази топка, която се подготвяше за Страсбург. По танго! Пет композиции бях играла и всички си ги обичах, а тази сега не мога да понасям. Плача, а тя се прави, че не забелязва и от това повече намразвам топката. Дойде ли ред да я играя, сълзите ми рукват. Казвам си — трябва да забележи най-сетне. Как ще я играя, как хората ще я харесат, като на мене ми е толкова тежко. Нищо. Не зная кога я обикнах, кога реших че по-добра топка никога не съм имала, кога почувствах всеки жест, всяко движение, което Нешка изискваше от мене. Започнах все по-често да чувам — добре, Ани. И вече не можех да си представя, че след Страсбург ще я смени отново.
Спомням си как се ядоса, когато преди турнира за Световната купа в Белград попитах — ама аз на тази музика ли ще играя? (В спомените на Нешка този въпрос звучи така — ама вие да не мислите, че аз ще играя на тази кръчмарска музика! Понякога нещата наистина изглеждат много различно от двете страни. Понякога и времето прави някои уж неуловими, а много съществени корекции). Беше избрала музика от „Горещ вятър“ и си казвам — понеже е в Белград, понеже югославяните били луди по своя „Горещ вятър“, та точно на мене тази кръчмарска музика! Нешка само пребледня и каза — точно на тази музика ще играеш. Случвало се е друг път някоя от нас да изкаже съмнения за музиката. Тя казва — добре, слушай я, ако искаш нещо друго, ела кажи след три дни! И обикновено след няколко прослушвания разбираш, че точно това е за тебе и за това, което си е намислила, и го обикваш. Понякога отведнъж, понякога ти трябва време, за да го приемеш. Веднъж дори се отказа от това, което ми беше намерила, и прие моето предложение. А сега това студено — точно на тази музика ще играеш! Колко нещастна бях тогава.
После с удоволствие си играех по „Горещ вятър“ и наистина публиката така се зарадва, а това никак не е без значение в нашия спорт. Беше ми мъчно, че толкова за кратко… И все пак коя наистина най-много обича Нешка?
Ани попита само веднъж. Илиана продължава да се интересува живо от този въпрос, въпреки че не пропуска да подчертае, че това никак, ама съвсем никак не я интересува, защото самата Нешка не я интересува. А и защо, когато тя хич и не иска да знае какво й е на Илиана. Все пак аз съм й първата състезателка и би могла поне мъничко да се позаинтересува! (Илиана все забравя, че не е първата и когато й напомня за Валя, казва — да де, искам да кажа първата шампионка.) Разбира се, къде ще ти намери време Нешка да пита какво й е на Илиана. Тя си гледа само сегашните момичета, само работата си, само прочутите си тренировъчни планове, само бъдещите победи. Къде време, какво я е грижа за мене. И понеже на сто места Илиана говори колко й е все едно какво мисли Нешка за нея и поне петдесет от тези жени тичат веднага да го кажат на Нешка, тя се затваря все повече.
