— Другарко, можете ли да си представите, аз съм отрицателният пример в залата на Нешка Робева.
— Защо мислиш така?
— Ами вчера казала на едно от малките момичета — хайде, не се преструвай като Илиана.
— Виждаш ли, вчера го казала и ти още вчера го знаеш, и те е яд. А ти като ходиш и непрекъснато говориш колко не те интересува и като идват постоянно да й казват, сигурно също не е приятно. Хайде помълчи поне шест месеца, не се занимавай с глупости…
Да де, то е лесно да се каже, но може ли тя, първата, точно Илиана, да бъде забравена и цялото внимание към някакви си момичета.
Всъщност, ако трябва да се търси как да е доволна Илиана, то ще е само едно — да я третират не като първата, а като единствената. Нешка искаше Илиана да дойде в залата при нея като треньорка. Илиана не можеше да понесе да е една от другите. Да понесе този режим вече като треньорка. Отдели се, взе малки момичета от Йорданка Такова, която както някога Златка Бончева дава на другите чудесно подбрани групички. Работи добре Илиана. Нешка го казва във всички интервюта, когато я питат за младите. Не й го казва на нея. Не е вярно, уточнява Нешка, казвала съм й го. Не й го казвам непрекъснато.
Някога, когато дойдеше време за състезанието, Илиана искаше Нешка да й каже, че я обича. Много! Иначе не може крачка да направи. Да я обича и да й вярва. Илиана единствена от всичките й състезателки така властно си искаше това признание. Другите нямат дързостта да питат. Илиана настояваше да й се каже. Тя не питаше. Знаеше, искаше да го чуе…
Илиана работеше на две крачки от Нешка в същата зала, а преди Белград Нешка трябваше да чуе по радио София едно интервю:
— Може ли нещо да ви върне отново към тренировките, към състезанията?
Можеше само Нешка, но преди два месеца, сега нищо.
Е, разбира се, един разговор на другия ден я върна към отслабването, към тренировките, към състезанието, на което Илиана беше за последен път голямата, блестящата гимнастичка. Защо сама не е казала преди два месеца? Това Нешка ще го каже — трябваш ли й, не й ли трябваш.
Припомням й на Нешка в тези дни, когато се надява, че ще дойде Анелия и ще попита — трябвам ли на отбора? Ако трябвам, оставам. Ани имаше вече един рекорд в този спорт — гимнастичката с най-много медали от световни и европейски първенства. Какво й струва сега, след цялото признание, което е получила, след като стана и герой на социалистическия труд да дойде и да каже на треньорката си — ако съм нужна…
Ако съм ги възпитала, както исках, трябва да дойде. Ти остави Илиана. Тя е по парадите. Анелия трябваше вече да е дошла. Щом не е, значи някъде в нещо съм сбъркала.
За Лили и дума не е ставало, затова бях изненадана, когато прочетох писмото, което Нешка е оставила за Лили, преди да замине за САЩ на някакъв семинар. Не можех да се съвзема от изненада. Точно за Лили, за която твърдеше, че няма земна сила, която да я накара да се съгласи да работи повече с нея след Виена. Когато я питаха — а ако стане шампионка, казваше — най-добре е да стане. Тогава няма да имам никакви ангажименти към нея.
Защо искаше да прочета писмото, когато е заминала. За да не мога да й задам тези двайсетина въпроса, които сега искам да задам.
Беше ме яд. Точно на Лили! Тази лигла, дето й къса нервите. Как ще издържи още една година, ако изобщо се върне.
Лили, чиито предстартови трески могат да те подлудят. Лили, дето гледа все да се скатае в някой ъгъл на залата.
Да, но в критичните моменти Лили тренира добре. Когато се пукне на някоя реброто, а друга реши да напусне, Лили е всеотдайна. Когато някоя има дискова херния, а на друга са замърсени лещите, Лили работи, както трябва. Когато не й се тренира, не казва — боли ме главата, или крака, или ръката, а казва — уморена съм.
Добре, мотивите са убедителни. Сега оставаше само един въпрос — пораснала ли е достатъчно тази хлапачка Лили, за да разбере какво й пише Нешка, за да почувства обичта и доверието?
Пораснала е! Още с пристигането на Нешка — Лили в залата. И щастлива. И готова да хвърчи от радост. И да работи, както Нешка поиска. Е, никой не си прави илюзии, че това ще продължи безкрайно. Какво ти безкрайно, хайде да не казвам колко точно продължи…
Нешка извайва нова Лили. Къде със съдействие, къде с противодействие. Съвършено нова Лили. Както и да си мислиш, че е невъзможно, оказва се, че е възможно. След като е играла в шест големи състезания, след като всички вече бяха свикнали с това жизнерадостно, весело, закачливо момиче, което играе безспорно най-трудната гимнастика, сега се явяваше една артистична, женствена, богато обагрена, богато нюансирана гимнастичка. От време на време напомня за безгрижното дете, после за момичето, животът на което е една мечта и тревога, после за жената, която знае силата си. И всичко, подкрепено от възможността на Лили да поеме тавана на трудност и риск, в този етап на гимнастиката я правеше вече истинска прима на световната гимнастика. Само че в последните месеци преди състезанието истинската прима се разкисваше както детето Лили.
Идва една вечер Нешка прежълтяла, посивяла.
— И знаеш ли какво ми каза днес Лиленцето? — Откъде мога да зная какво ще измисли нейното Лиленце. Всеки ден различно. — Била съм я извикала, защото съм знаела, че ще се провали и съм искала да видя пълния й провал. Сигурно трябва да съм страшно изненадана. Не съм.
— Искала е да те изкара от кожата ти.
— Ами да. Успя. И ще ми идват да ме питат — другарко Робева, вярно ли е, че сте казвали на Игнатова, че ще я убиете. Вярно е. Казвам й го през ден.
Един от началниците в „Левски-Спартак“ беше идвал да провери „случая“…
„Уморените коне ги убиват. А какво правят с уморените треньорки? Сигурно ги изхвърлят. Но след като се провалят. Не преди това…“
Това краят на отчаянието ли е? Не, обикновена предстартова треска. Лили иска да си изкара страха, яда, проклетията на Нешка, тя пък се отчайва и търси разтуха в синята тетрадка, където отбелязва отчаянието. Някъде в тази тетрадка беше записала изненадата си, че открила в съблекалнята две кутии бисквити и два швепса. Била убедена, че са на Цветомира, а то на Лили. Какво още мога да направя. Може ли да лъжеш така човека, който те обича и е готов да направи всичко за теб — изплаква болката си Нешка. Лили нито предполага толкова обич, колкото действително съществува, нито си дава сметка, че тези бисквити и швепсове могат така да я наранят.
Не зная за какво Лили е наказала Нешка в този ден с това невъзможно обвинение, защото нито за минутка не мога да повярвам, че наистина го мисли. Сигурно не й е зачела няколко пъти поред композиции, които според Лили са блестящо изиграни. Или хайде да не е блестящо, но не са чак за незачитане и е решила да си отмъсти. То си е наистина проклето това най-очарователно дете. И изживява предстартовите си трески по невъзможен начин. И Нешка много добре знаеше това, когато му писа писмото да се върне. А на нея това за уморените коне й се натрапва, когато тръгва към единайсетото си голямо състезание, от което цял народ отново очаква победа. Само победа.
Страшно е това очакване. Хубаво е, когато се връщаш с победата, когато те посрещат така възторжено, но месецът преди състезанието е кошмар. На всичко отгоре жребият на Лили отново е отвратителен. Действително отвратителен…
Една година по-късно, след като Лили сама беше дошла да каже — ако трябвам на отбора, оставам, след като беше минала през страшните петнайсет без грешка, в навечерието на европейското първенство беше казала отново — вие много добре знаете, че ще се проваля и затова се съгласихте да се върна, за да видите как ще се проваля! И Нешка отново идва нещастна до немай-къде да пита — можеш ли да си представиш какво ми каза Лиленцето днес?
Припомням й, че точно същото й е казала миналата година, в същия период. Искам да я успокоя, но какво успокоение е това. Расте й момичето. Минала е още една цяла година, всички казват, че такава гимнастичка не е имало. А не поумнява. Пак говори същите глупости.
