казва какво казал Стравински, когато му задали същия въпрос за „Пролетно тайнство“: „Музиката нищо не изразява. Тя изразява себе си“. Една и съща музика може да се приеме по хиляди различни начина. Много е важно кой я слуша, кога я слуша, в какво настроение… Постановчикът също я възприема по свой начин.
В началото Нешка иска да ги научи да си изграждат свой образ, да търсят свое настроение, свое чувство за всяка музика. И тръгва да търси заедно с тях образа. Всъщност на първо време им го създава. Години, години, докато дойде моментът, в който ще иска те да й разказват „приказката“, когато са чули музиката. Дава на Илиана да чете „Алексис Зорбас“, да чете „Спартак“, защото ще поставя лента по музика от „Зорбас“, обръч по музика от „Спартак“.
— Илианче, това е бунтът, който, веднъж тръгнал, повлича, помита. Възторг и нова, още по-голяма решимост, и отчаяна дързост! Във втората част е отчаянието, мъката. Представи си, че си жената на Спартак и покрусата, която изживява една жена, загубила такъв мъж.
— Другарко, в тази мъка непременно има и бунт. Жената на Спартак не може да е само отчаяна…
Илиана страшно се увлича в такива тренировки. Откъде това дете може да разбере бунта на Спартак и отчаянието на жената? Как може да покаже толкова женска сила, толкова категоричност във всеки жест. Има нещо, което те кара да настръхнеш.
Много по-късно, когато подготвяше Лили за Страсбург, беше направила постановка по една популярна песен на Жак Брел — „Не ме напускай“. Една композиция, която изобилства с трудни, ефектни елементи. Както казват в спортната гимнастика — цялата във висша трудност. Чудесна, но и когато Лили я играе без грешка, нещо не достига. Започват съвети от всички страни. Във Франция обичат Брел. Ще се провали Лили, няма да я харесат така. Гледа Нешка какво не й достига. Ами не носи настроението на песента. Обяснява. Лили слуша внимателно, започва да играе и бърчи вежди, за да покаже, че ще страда, ако я напуснат. На Нешка й става смешно, Лили се обижда и плаче. Лили е дете, още не знае, че страданието не е само сбърчени вежди. Тя ще си остане дете и на двайсет години и едва накрая, едва в последните състезания ще играе истинска женска гимнастика и ще се види какво голямо богатство е това момиче за българския отбор.
Нешка не иска усмивка, тъга, възторг. Такова нещо не може да се иска. То трябва да дойде отвътре.
Илиана вярва, че изразява помитащата сила на бунта на Спартак и съкрушителната мъка на жената на Спартак. Публиката не знае в какво точно вярва момичето, но усеща силата и накъсва композицията с това „Браво, браво!“, което Илиана страшно обича да чува. Момичето наелектризирва залата и залата него. Така играта му става все по-мощна, все по-вълнуваща. Всичко започва още от тренировъчната зала, още при поставянето на композицията, още когато Нешка й е дала музиката и й е разказала „приказката“, оставяла я е да слуша и да живее с мечтата за новата си композиция, когато дойде ред да започне „истински“ да я играе.
Лили е дете. Лъчезарно, радостно, въпреки че често плаче. То е от яд, от инат, от непоносимостта към големите натоварвания. Плаче, но не страда. Всичко е като лятна буря. Избухне и премине. Най-талантлива от всички. Може всичко в гимнастиката. И Нешка търси върховите граници на това можене, прави силни композиции на Лили, в които се показва техническо съвършенство, търси доброто настроение, което публиката усеща. Лили не се бунтува, не е покрусена, не е отчаяна. На нея такива приказки не й се разказват. Лили непрекъснато се усъвършенства, трупа нови и нови качества въпреки яростната си съпротива, въпреки този вечен затормозяващ въпрос — не може ли по-малко? — въпреки непрекъснатото твърдение, когато се стигне до нова промяна — това няма да мога да го направя никога.
Повече от година Нешка не може да разбере какво има в това стройно като газела, гъвкаво като пантера, темпераментно момиче. Има нещо отчайващо дълбоко и изплъзващо се. Колкото повече промени прави, толкова по-дълбоко става. Нещо й убягва тъкмо когато мисли, че се е докоснала до сърцевината. И нова смяна. И нова. И все повече се показва бъдещата голяма гимнастичка. Най-голямата, която е имало в този спорт. Гимнастика, танц, пластика, ритъм и нещо, което сякаш идва от недрата на земята. Някаква дива сила. Ани търси, Ани повтори… Двайсет, трийсет пъти повтаря един елемент, а е все различен. Нешка наблюдава внимателно и от време на време казва — стоп! Ето това повтори! И отново гледа, и търси, и вижда вече бъдещата композиция.
В отбора е дошла и Диляна. Доведе я майка й — Виолета Георгиева от Пазарджик. Виолета отдавна знае, че няма какви върхове да търси. Ясно е, ако иска някое момиче от нейния град да стане истински голямо, при Нешка трябва да дойде. По-късно Виолета щеше да се гордее, че първа от всички треньорки е прозряла тази истина. Действително първа. Навремето искаше да й даде Надя Ласева. Наистина имаше нещо интересно в това момиче, можеше да стане голяма гимнастичка, но федерацията отказа категорично да разреши на Надя да тренира при Нешка. И то във времето, в което се чувстваше най-остро липсата на гимнастички.
Нешка не искаше да взима дъщерята на треньорка. Още не знаеше какви конфликти можеха да произлязат от това и не искаше да мисля. Конфликти дал господ и без Диляна. Победи настойчивостта на Виолета и това, пред което Нешка никога не може да устои — талантливо е! Има нещо в това момиче. Талантливо е! Има зрънце, което не бива да пропада, Виолета много добре знае докъде може да стигне, докъде не. Основата му е добра. И ето я Дилянчето в отбора. Дълго всички я приемат като много малка, като най-малката, като детето. Дилянчето. А е по-голяма от Лили Игнатова, но те са от толкова години вече в тази зала заедно, толкова им е минало през главите, че не мерят възрастта по календарните дати, а със зрелостта, получена в тези дни, пълни с труд, с амбиция, с отговорност. Отначало Дилянчето наистина си расте като дете до тези момичета, които се подготвят за световно първенство.
Вече е ясно. Няма контролни, които довеждат до кризи треньорката. Контролни, разбира се, има, но сега тя допълнително си раздава правосъдие. Понякога казва на първата, че не е доволна от нея. Това, че не е изпуснала уред, още нищо не означава. Не се ли вложиш изцяло, започнеш ли да показваш някакви проценти от възможностите си, не те признава. Третата трябвало да бъде първа, казва понякога Нешка, И колкото и да й е криво на първата, колкото и да се притеснява от неспоменаването втората, колкото и да потиска радостта си третата, всички знаят, че това е точното класиране. Защо Нешка вика съдийките, щом после си прави своето класиране и момичетата вярват само на него? Ами да чуе и чуждото мнение, а и момичетата да свикват със състезателната обстановка.
— Защо искаш да им чуеш мнението, като не го признаваш?
— Не е така. Винаги има по нещо, което трябва да се чуе. Не е вярно, че никого не слушам. Всичките ги слушам.
— И най-често правиш обратното на това, което те съветват специалистките…
— И това си има своята стойност. Много внимателно слушам. Вече все по-малко споря. Спорът си продължавам после, когато остана сама, и никак не ми е излишен. Понякога, когато чуе другите, на човек му хрумва нещо, за което преди не е мислил. Може би е зреело някъде у него, но се е спотайвало и трябва да бъде провокирано.
В художествената гимнастика отдавна се знае, че въже и бухалки се играят на бърза, ритмична музика; топка и обръч — на бавна, лирична; лентата — на смесена. Закон! Неписан, но строго следван. Нешка решава, че Илиана ще трябва да промени някои представи. Защо точно Илиана? Защото вече е „кралица Илиана“. Въпреки че след Амстердам други ще стават шампионки, докато играе, Илиана си остава законодателка на модата. Може да загуби някоя десета, пет стотни в битката за титлата, но нейната гимнастика се помни. Публиката я приема възторжено, устройва й специални овации, жали я, че не е на върха. Жали се и Илиана, когато състезанието е минало, но нищо не спестява, за да спечели титлата. По- силно от това невероятно силно желание да бъде първа е да играе така, че да подлуди всяка зала, в която се е появила. По-късно други щяха да поставят този въпрос — защо да играем силно, като е обикновена продукция. За Илиана нямаше обикновено и необикновено състезание. Тренировка да е, един човек да е влязъл отвън в залата, Илиана е вече мобилизирана, силна, ярка.
И така — бухалки на „Лебедово езеро“ от Чайковски. Разбира се, веднага се чуват протестите — как, този груб, безизразен, дървен уред и „Лебедово езеро“! Тази жена наистина прави, каквото си иска, но трябва да държи сметка и за това, че никой няма да приеме тези бухалки.
Нешка не се безпокои от това — в началото присъдата винаги е една — невъзможно! По-късно ще
