кажат — никога не съм си представяла, че може така да изглежда. Ще го кажат по-късно, когато победим. Нека сега си протестират. Много често това, че фантазията на мнозинството е стигнала дотук, а някой иска да отиде по-натам, става повод за дългогодишни забрани и спиране на развитието, но за определен период. Не може безкрайно. Колко дълго не искат да признаят, че въвеждането на оркестров съпровод носи богатство на гимнастиката. Нищо, ще го признаят. Този консерватизъм не идва непременно от старите. Няма млади и стари в това отношение. Нещата да останат, както са си. Настояват хора, които искат нещата да си вървят по отдавна установен начин, та да не се затрудняват. Без рискове, без експерименти, защото ако рискът, смелият експеримент си пробият път, ако с тях се стигне до победи, то ще ги затрудни. Те не са свикнали да търсят, а да повтарят. Оттам идва конфликтът. Няма нищо страшно. Тези бухалки не могат да не спечелят, защото ще ги направя така, че да бъде невъзможно да ги оспорват. Илиана ще ги изиграе така, че да бъдат аплодирани, не отричани. Искам да докажа, че няма бърза музика за бухалки и бавна музика за обръч. Всичко зависи от това, как ще се направи. Всичко зависи от великото чувство за мярка…
С цялата си страст към риска, към експеримента Нешка непрекъснато повтаря на момичетата, от които създава най-големите гимнастички, че никога не трябва да забравят великото чувство за мярка. Нищо излишно, нищо прекалено. Посочва като един от най-големите грехове преиграването. Нищо изкуствено, непочувствано. Публиката е много чувствителна, много прецизен барометър, не търпи фалша. Не си ли вложил всичко, което има у тебе, спестил ли си се — усеща. Неизвестно как, но всичко усеща. Слушайте публиката!…
Илиана слушаше публиката и чуваше, че нейните бухалки са великолепни. Накрая й го признаха и съдийките. И въпреки това споровете години, години не стихваха. Как така въже на танго, как така цигулка, Масне и бухалки? Всъщност каквото и да направи Нешка, в началото се чува — как така? И после — човек да не повярва! Ах, колко различни са вече бухалките. Връщането точно на този уред бе прието с голямо неудоволствие и от треньорки, и от гимнастички. Едва ли не като голяма пакост, която неизвестно как е направил Техническият комитет на художествената гимнастика.
Почти всички бяха убедени, че възможностите, които дават „двете дървета“, са крайно ограничени. Дано по-бързо сменят бухалките! Нешка накара всички да видят, че и в бухалките може да има красота. Бърза музика предпочитаха треньорките, защото виждаха много малко поле за действие, скокове, хвърляния. Нужна е динамика, за да смекчи скуката на този уред. Колко смешни изглеждат сега тези опасения! Бухалките скоро станаха български уред.
Дилянчето си живее безгрижно като дете до тези момичета, които подготвят нова изненада за Мюнхенското световно първенство, и дори не знае, че прокарва пътя на нова гимнастика — тази, която Нешка предвижда за следващия етап. Защото точно при нея зарежда с нов риск експерименти, които изглеждат зашеметяващо смели. Толкова, че понякога и тя не вярва, че ще се приемат. Защо с Диляна? Ами защото е съвсем безопасно. С Илиана, защото е утвърдена и трудно ще й откажат правото да налага новото. С Диляна, защото никой още не я знае. Ако не я приемат, не е беда. Има време да направи корекции.
Приемат и Илиана, и Диляна. Най-напред публиката, после и Темида…
Диляна имаше лудия късмет, че на първия турнир, на който се яви, повечето от съдийките през цялото време мислели, че вдигат оценки за Лили Игнатова. Чак накрая, когато казвали на Нешка, че много е променила Лили, а тя им обяснила, че това е нова гимнастичка — Диляна Георгиева, настанало объркване. Но вече било късно да кажат коя е тази Георгиева, че ще играе в една композиция и Моцарт, и рок. Второ, и още по-важно, откъде Нешка Робева измъква още една суперсила, защото е ясно, че това момиче никак не е случайно и му предстои голямо бъдеще.
Отначало треньорката вижда във Валентина Ганева едно момиче, което ще повтори гимнастичката Нешка Робева. После вижда продължението си в Тереза Карнич. Никоя не прилича толкова много на нея, както Диляна Георгиева. Никоя преди това не е достигала динамиката, темперамента, неизтощимата енергия на някогашната любимка на публиката.
Бяха объркали Диляна с Лили, а след това питаха за Анелия — а това момиче кое е? От две години вече я виждаха по турнирите, а изведнъж им се стори съвсем друга. Два месеца преди Мюнхен. И наистина беше друга. Неузнаваема. Нешка беше намерила най-сетне това момиче, което така упорито търсеше. И беше доволна от откритието си. И пълна с надежди преди това състезание.
21–24 октомври 1981 година. Една малка справка в протоколите на Десетото световно първенство ще ни даде представа за настроението на българския отбор. Абсолютна световна шампионка — Анелия Раленкова, световни вицешампионки — Илиана Раева и Лили Игнатова, 4. Ирина Девина (СССР), 5. Даля Куткайте (СССР), 6. Кармен Ришар (ФРГ), 7. Даниела Бошанска (ЧССР), 8. Ивета Хавличкова (ЧССР), 9. Ирина Дерюгина (СССР), 10. Регина Вебер (ФРГ); въже — Игнатова, Раленкова, Раева; обръч — Игнатова, Раева, Раленкова; бухалки — Раленкова, Игнатова, Девина; лента — Девина, Раева, Раленкова; ансамбли — 1. НРБ, 2. СССР, 3. ЧССР, 4, Япония, 5. ФРГ, 6. ПНР…
Сега вече Нешка Робева застава в центъра на вниманието. Движи се в шпалир от журналисти, фоторепортери, телевизионни и кинокамери. На пресконференциите вече въпросите се отправят към нея. Казва на журналистите, че тези три момичета са от една улица и на другия ден в десетина вестника изнасят тази новина в заглавие. Сензационно наистина.
Наистина ли може да направи от всяко момиче, което расте до нея, шампионка? Оттук нататък този въпрос ще я съпътства след всяко ново състезание. Как е успяла да възпита своите момичета така добре?
Някои журналисти вече са успели да говорят и с трите момичета и ги е поразило това, че всяко от тях говори с уважение и обич за другите две. Как могат да растат една до друга такива равностойни претендентки за титлата и да няма ни злоба, ни завист…
Как може? Нешка признава за всички болести — и звездни, и земни, едно лекарство — труд! Повече труд. Някога като състезателка лекуваше своя страх с работа до капване. Да нямаш време да мислиш за страха си. Сили да не ти останат да трепериш. Сега лекува така и момичетата си. Как да си завиждат, като знаят, че нищо не идва даром. Нали знаят колко труд й струва на Анелия тази една десета, с която сега ги изпревари и застана пред тях. Ами как да не застане, като й се полага. За каква завист може да става въпрос, като са подложени на един режим, на една дисциплина при строго спазване на принципа на справедливостта. На какво да си завиждат, като знаят, че за всяка треньорката е дала всичко, на което е способна, за да й осигури шампионска подготовка.
И още нещо. Всички знаят, че няма да смени жребий, няма да се намеси с нищо в състезанието, за да даде предимство на една или друга. На всяка ще даде кураж, ще стои до нея, ще й помага да преодолее предстартовата треска, ще „играе“ с всяка, ще повтаря всяко движение. Ще трепери и ще се прави на храбра, но и в мисълта си няма да даде предпочитание на никоя в момента на състезанието. Преди това може да каже — Илиана е най-готова или Анелия е най-готова. Но завърти ли се мелницата, завърти ли ги в своя водовъртеж, вече няма никакви предпочитания. Всички са нейни деца. Горките, милите, чудесните. Всички имат право на тази победа, защото всички те са се трудили много повече от всички останали. Това се вижда, това не може да не се види, то трябва да се оцени, не може да не се оцени. И когато спортните темиди се съпротивляват, и в най-критичните моменти тази вяра в някаква крайна справедливост не я напуска. Може би точно това успява да предаде на момичетата, за да ги видим през всичките тези години така бойки, така мобилизирани, така безпогрешни, така готови да доведат до отчаяние съперничките си.
Немските вестници писаха много за триумфа на българките, за категоричното превъзходство, за съкрушаващата разлика и за това, че в крайна сметка гимнастичките на Нешка Робева играят друга гимнастика. За самата Робева — че е най-богатата треньорка в света, спечелила най-много злато, неотказала се и от бронза, и от среброто. Четиринайсет от шестнайсет възможни медала за българките. Месец след това в срещата на шампионките за купата на Интервизията Анелия Раленкова спечели и златния медал на лента…
Промени ли се с нещо след тази победа най-богатата треньорка в света? Илиана и Лили очакваха една промяна, едно успокоение. Сега поне ще види, че нея никой не може да я настигне… Анелия не си правеше
