харесвате или не харесвате и трите. Само да разбера, че някоя е споменала някое име, ще я накарам да съжалява! Жените се чудят. Ама как така! За какво се сърди. То си е прието да се говори за примата, а тя не дава да се спомене, че има прима. Трите! Кой може да приеме сериозно такова нещо — в българския отбор да няма прима. Няма — отсичаше Нешка. Довела съм три прими.
Но това после. Сега в Лондон прима беше Кристина, наложена в последния момент въпреки класирането на контролните. Нешка си позволи да каже пред журналистите, че не разбира, не приема такова решение.
Сега, когато завърши многобоят и Илиана беше четвърта, Кристина — пета, Валя — дванайсета, с нея се държаха като с прокажена. При толкова силна игра на Илиана на пет стотни зад бронзовия медал в многобоя. Това не исках, не можех да разбера. Спомнях си, че Жулиета казваше — оттук нататък и за бронзчето ще се молим, и до него трудно ще стигаме. Възможно ли е наистина това да е краят? Какво още трябва да направи българска гимнастичка, за да победи отново? Тежко ми е и не зная какво да кажа на Нешка. Мълчи и тя, докато накрая изтърсва — единственото нещо, което искам, е да отворя прозореца и да изляза от стаята през него. Прозорецът на нашата стая е на четиринайсетия етаж и единственото, което аз искам, е да я изведа навън в този дъждовен, сърдит ден. Но тъй като не иска и да чуе, гледам да съм в стаята през цялото време, докато заспи.
— Ще видиш утре какво ще стане. Нали ще се изправят една до друга най-силните, нали ще ги видят, нали ще разберат каква огромна грешка са направили. Няма по-силна гимнастичка на това първенство от Илиана. Ще видиш утре! Утре е денят на истината…
— Утре Кристина ще вземе два медала. Такава ще е истината. На мене вече ми е ясна цялата игра, това ще е краят.
Кристина наистина взе два медала — златен и сребърен, но два медала, също златен и сребърен, взе и Илиана. И то златния с такъв протест на публиката, че се случи нещо невероятно. Под грохота на 10 хиляди души, продължил 20 минути, се събра най-сетне съдийската комисия и за първи път в историята на този спорт повиши оценката на едно момиче, което стоеше в ъгъла безкрайно щастливо. Ах, как умее Илиана и да играе, и да е щастлива, и да дойде след това да донесе този златен медал на треньорката си! Разбира се, Нешка не може да приеме медала, но е забравила през какъв прозорец е искала да излиза, и колко нещастна е била, и че вчера вече е казала най-категорично — край, не мога повече, няма смисъл. Всичко се забравя в такъв момент. А това, че Илиана игра така, че направи своята малка революция в залата, струва ми се, никой от българската група никога няма да забрави. То беше наистина нещо изключително. Нешка можеше да бъде горда. Беше щастлива за Илиана, тъжна за Валя.
Кому и как може да го обясни. Във всички контролни състезания — Валентина първа. Издържа тежка битка. И срещу съдийки, и срещу момичетата от своето поколение, и срещу тези малките от нейната зала, които застигат и вече надминават. И още сили имаше Валя, докато не видя обидно ниската оценка на първия уред. Тук вече цялото напрежение изби и момичето рухна. Много му дойде.
Ето, виждаш ли, седмата в България бие твоята първа в Лондон. Да, така е в протоколите. Как да им каже, че ако беше дошла със своята силна тройка, ако не бяха настръхнали една срещу друга, ако тук, в Лондон, имаше отбор — единен, сплотен, а не враждуващи групи, и тройката, и ансамбълът ни щяха да се класират много по-добре…
Посрещането на аерогара София беше нещо, за което не искам да си спомням. Как можаха тези жени да крещят — ето я истинската шампионка! Златния медал й дадоха съдиите, не й го просеше публиката. Отрупваха с цветя Кристина, съскаха срещу Валя, предизвикваха Илиана, искаха да смачкат Нешка. Крещеше обидената посредственост, искаше да отмъсти на младата треньорка, че наистина изпреварва, наистина върви нагоре, без да се интересува колко я мразят.
Само Илиана минаваше с гордо вдигната глава, като че й устройват бурни овации. Просен, казвате, бил медалът. Много хубаво ми го изпросиха англичаните! Нямате представа колко съм щастлива! Жените онемяват от предизвикателството на Илиана, а Кристина, която стъписана допреди малко от това явно организирано посрещане, повтаряше тихичко — моля ви се, недейте така — сега се смее, забравила вече за този кошмар. Охо, бива си го малкото! Давай, Илианче! Точно така! Истината е, че Илиана винаги много е харесвала Кристина и Кристина — Илиана, независимо от това ожесточено противопоставяне, независимо от упоритата борба.
Идваше следващият етап от отмъщението. Ето как Нешка е описала републиканското от Спартакиадата…
8.VIII.1979 г. (Лондонското световно първенство се състоя необичайно рано — 5–8 юли, така че републиканското дойде след това — б.а.)
Всичко е подготвено. Първа трябва да стане „горката, онеправдана“ Светла, втора — Кристина, трета — Илиана, после Анелия, Валя. Душичките, заредени до краен предел със собствено мнение, скрили се зад анонимното съдийство, подготвяха поредната си саморазправа. Не една и две оценки предизвикваха отначало плахи освирквания, които после преминаха в искрен смях. Само че въпреки всичко Светла едва можа да изпревари Росица Младенова и зае петото място. Валя — с „най-безпристрастната“ помощ на съдийките, стана четвърта. Кристина получаваше за две и три изпускания оценки по 9,7 — 9,8. Възхити ме фактът, че отказа да участва на шампионата на бухалки, където с две големи изпускания получи 9,7 — толкова, колкото Валя и Анелия за силната си, безупречна игра. Не им искаше подаръците, но въпреки това тяхната щедрост не знае граници.
След състезанието — треньорско съвещание, чиято единствена цел беше да се отстранят от подготовката Валя и Тереза. Толкова злоба, дребнавост, посредственост трудно може да се събере на едно място. Уморих се. Става ми безразлично. Добре, че композитори, художници, писатели не са организирани в дружества. Представям си да кажат — този няма да рисува, този няма да пише, защото са много от това дружество. Ще си пише нашият…
Хиляда деветстотин седемдесет и девета е наистина много тежка година. Тъкмо мислехме, че дойде краят й и в новата — нов късмет, и ето нова беда в навечерието на 1980. Казаха й, че се насрочва заседание на Бюрото на ЦС на БСФС, на което ще я наказват. Как, за какво?
В такива случаи Нешка е свикнала да търси Иван Абаджиев, който през тези години стана нещо като наставник на отбора. И ето че Абаджиев й „разказва“ това заседание. Ще има хора, които, колкото и да си постигнала, все ще намерят за какво да те отричат. Ще има хора, които да те защитят. Този, който иска наказанието ти, никога не е бил треньор. Не е създал нищо, не му знае цената. Не е минал нито през мъките, нито през радостите, нито през съмненията и надеждите. Да, но в това бюро има хора, които знаят всичко за треньора и ще знаят ти каква си. В България никога не може да се стигне дотам, че да затрият един кадърен човек. Ще го поизмъчат, но ще му дадат възможност да работи.
Когато преди Лондон настроението в отбора беше всички да се отказват, Абаджиев отсече лаконично — дума да не става! Такова нещо и наум да не ви минава. Световно първенство е това. Женски настроения, екзалтации. Ще мине и замине. Ще преспите, ще видите, че не може да ни няма на световно първенство. Сега пак идваше мъдър съвет от човек, патил и препатил, но това не й пречеше на Нешка да осъмва с въпроси и отговори. Ако ми кажат това, аз какво ще кажа, а ако ми кажат… а ако…
1.I.1980 г. На 29 декември 1979 г. се разглежда предложението на другаря К. В. за моето отстраняваме от длъжността старши треньор на националния отбор по художествена гимнастика „за проявени безпринципни действия, за нарушаване на социалистическия спортен морал и дисциплина и допуснати сериозни грешки във възпитанието на състезателките…“ Всичко това за мен! Защо? За какви престъпления? Затова, че не бях съгласна седмата да измести третата? И това ли е нарушение на социалистическия спортен морал? Сигурно трябваше да стана и да си призная вината. Да, но освен че много искам да работя, аз искам и да се запазя като честен, безкомпромисен, принципен човек. Как ще казвам нещо, което не мисля?
Грую Юруков каза толкова хубави неща за мене като треньор и толкова качества видял, че по едни време се разплаках. И Райко Петров, и други хора, мои ръководители, които не познавам, ме защитиха!
Наказаха ме с последно предупреждение и ми дадоха една година изпитателен срок. Дали ще издържа? Дали ще оцелея? Колко фалш е нужен, за да се държи човек на повърхността. А може би не е нужен? Може
