предстои да бъде съборен, е някой Томас. Обаче вие не отговорихте на въпроса ми: смятате ли, че всички сме като Томас?
— Допускам, че има и изключения. Навсякъде има изключения.
— Става дума за правилото — настоява Сеймур.
— Правилото вие по-добре го знаете. Срещал съм всякакви хора. Не бих казал, че са еднакво користни, Съществуват нюанси.
— Значи ни считате всички за мошеници — обобщава американецът.
— Това е ваш извод.
— Е, добре — кима Сеймур. — В случая се касае именно за двама мошеници. Единият ви е известен. Вторият с нищо не се отличава от първия. Разчитам, че така съвестта ви ще бъде спокойна.
— Яснотата винаги успокоява, Уйлям.
Вдигам най-сетне чашата, отпивам скъпернически и добавям:
— Да не би вашите служби да са пристъпили към борба с корупцията?
— Искате да кажете към борба със самите себе си? — усмихва се едва-едва Сеймур. — Нищо не ми струва да ви кажа „да, именно“. Обаче истината е, че се касае за дребна периферна операция. Дребна и периферна за всички, освен за мене. Не знам докъде стига антипатията ви към Томас, обаче аз лично наистина имам зъб на оня, другия.
— Вие имате зъб на целия свят.
— Не можеш да имаш зъб на нещо абстрактно, Майкъл. „Целият свят“ е нещо абстрактно. Обаче въпросният тип…
Той не довършва, а забучва нова цигара в ъгъла на устните си и щраква запалката.
— Виждате, че съм съвсем откровен. Казвам ви направо, че човекът, който най-вече ме интересува, не е Томас. Става дума за един мръсен дует, Майкъл, в който Томас свири втора цигулка. А мене ме интересува първата. И тъкмо нея искаме да ви покажем. Само че тя отказа да излезе на сцената.
— Вие ловко прескочихте от комарджийските термини на музикалните — забелязвам. — Но от това обясненията ви не стават по-конкретни.
Американецът продължава, без да обръща внимание на бележката ми:
— Налага се прочее да минем към друг вариант: ще трябва да влезете в контакт с първата цигулка посредством Томас. В случай, че Томас наистина не ви познава, задачата ще бъде съвсем лека. Вашата роля се изчерпва с това: една мимолетна очна ставка с първата цигулка, нищо повече.
— А ако тя откаже да свири?
— Не е нужно да свири. Концерти не се предвиждат. Бегла очна ставка, чийто смисъл глупакът няма и да разбере.
— Вие още ли го мислите за глупак?
— Естествено. Познавам си човека. Но вие сам знаете, че именно глупостта прави такива хора страшно мнителни. Или смятате, че мнителността е признак на голям ум?
Не смятам, разбира се. Но и не виждам защо трябва да затъваме в подобни разсъждения. Не знам дали е от застоялия въздух, наситен с тютюнев дим, или от присъствието на тоя човек, излъчващ опасни еманации, но усещам леко виене на свят.
— Мога ли все пак да попитам в какви срокове го виждате този нов вариант?
— Една седмица… Десет дни… Знам ли?… Вече не искам да определям срокове, за да не ме обвинявате в лъжа. Важното е, че подир очната ставка спокойно ще продължите пътя си.
Не възразявам. Няма смисъл. Едничкото ми желание в момента е да изляза час по-скоро на чист въздух. Сякаш отгатнал това, Сеймур избъбря:
— Изпийте си уискито. Съвещанието приключи.
Изпивам го. Американецът прави две крачки към вратата, но спира и запитва някак уморено:
— Как е дружбата с Мод?
— Като със служебно лице. Тя непрестанно ми повтаря, че е служебно лице.
— Е, че каква искате да бъде? Не мога винаги да ви предлагам жени като Грейс.
— Нима вие ми предложихте Грейс?
— Да оставим сега този разговор. Тук просто не се диша. Бих ви придружил охотно до бара на хотела, но в интерес на операцията трябва да избягваме публични демонстрации.
И той излиза да повика Мод.
От известно време на вратата ми се чука в неравни интервали. Оставям без внимание тая подробност, понеже се намирам под душа. Чукането продължава. Ще й се пръсне сърцето от страх, че съм избягал, мисля си. И за да не й се пръсне сърцето, излизам от банята и отварям едва-едва.
— Влезте, скъпа.
— Но вие сте гол! — установява тя след бегъл поглед през открехнатата врата.
— Не мога да се къпя облечен. Ще влезете ли?
— Да. След като сложите нещо отгоре си.
Увивам хавлията около кръста и отварям вратата:
— Хайде, че ще настина.
— Вие сте доста безцеремонен — установява дамата, като се настанява в едно кресло. — А също и ужасно бавен.
— Ако искате да ускорите нещата, можете да поръчате да ни донесат тук закуската.
Едва съм произнесъл думата закуска и Мод вече се е хванала за телефона. Така започва този незабравим ден в Идар.
Незабравим, защото и през ум не ми е минавало, че ще попадна в такъв град и ще се занимавам с такива глупости.
— Знаете ли, че се намирате в един прочут център, Албер — оповестява дамата още по време на закуска.
— Център на овцевъдство?
— Какво овцевъдство по тия канари! Център на скъпоценните камъни, на бижутерната индустрия.
— Интересно… — промърморвам, като мисля за друго.
— Ще трябва да пообиколим предприятията… Да ви покажа някои неща…
— Интересно… — кимам.
— Но вие не ме слушате.
— Не забелязвам да съм изтървал нещо.
— Градът не е голям — продължава търпеливо жената. — В такива градчета хората са любопитни. Ако се наложи да останем няколко дни, ще почнат да се чудят какво търсим тук.
— Нека се чудят. Така се раждат всички големи открития — отпърво се чудиш, а после се сещаш.
— Само че наоколо има военни лагери на НАТО. И присъствието на чужденец като вас…
— Права сте — казвам. — Най-добре да си вървим.
— Престанете, Албер! За търговец като вас е съвсем естествено да обиколи някои фирми.
— Аз не съм търговец на скъпоценни камъни.
— Може и да станете. В такива времена на криза асортиментът лесно се променя.
Мисля вече казах, че е излишно да се спори с Мод.
Половин час по-късно ние вече се движим с мерцедеса от нашия Парк-хотел към Диамантената борса. Дамата с присъщата си добросъвестност е изработила точно разписание на посещенията ни въз основа на туристическата брошура, въргаляща се из всички хотелски стаи и запознаваща ви подробно с големите фирми на града.
Всъщност първата фирма е едва на двеста метра от нашето временно жилище. Но за покупка на скъпоценни камъни не се ходи пеша, тъй че Мод гарира колата на видно място край главния вход и ние тържествено влизаме през стъклената врата на предприятието Рупентал.
Дамата, в качеството на моя секретарка, се нагърбва изцяло със задачата да лъже и да обяснява, докато за мене остава само бремето на скуката. Чиновничката, която ни дават на рецепцията за
