международния наемник.
Самолетът се носеше в небето със скорост, два пъти по-голяма от скоростта на звука.
Въпреки факта, че беше голям, той не се виждаше на никой радарен екран. И макар че с лекота преодоляваше звуковата бариера, не издаваше специфичния екот — за това се грижеше ново откритие в областта на вълновонавигационните сензори.
Със „свъсените“ прозорци на пилотската си кабина, с черната си, поглъщаща радарните сигнали боя и уникалния дизайн на крилете си, стелт бомбардировачът Б–2 обикновено не изпълняваше такива операции.
Той бе предвиден да носи осемнайсет тона боеприпаси, от лазерно насочвани бомби до термоядрени ракети въздух — земя.
Днес обаче самолетът не носеше бомби.
Днес оръжейният му отсек беше зает от лек, но необикновен товар: един скоростен бронетранспортьор и осем американски морски пехотинци.
Застаналият в кабината на бомбардировача капитан Шейн М. Скофийлд изобщо не подозираше, че преди пет дни е станал жертва в най-големия лов на хора в историята.
Сивото сибирско небе се отразяваше в сребърните стъкла на заоблените му огледални очила. Те скриваха двата вертикални белега, които пресичаха очите на Скофийлд — рани от предишна операция и причина за оперативната му позивна: Плашилото.
Скофийлд беше висок един и осемдесет, строен и мускулест. Под сиво-бялата му каска се криеше остра черна коса и красиво мъжествено лице. Капитанът бе известен и с бърз ум и хладнокръвие при извънредни обстоятелства. Обикновените морски пехотинци го уважаваха — той беше командир, който се грижи за подчинените си. Носеше се слух, че е внук на великия Майкъл Скофийлд, морски пехотинец, чиито подвизи по време на Втората световна война се бяха превърнали в легенда.
Бомбардировачът летеше към далечен край в Северна Русия — към пустото сибирско крайбрежие, където имаше изоставена съветска база.
Нейното официално съветско име бе „Краск–8: наказателна и поддържаща колония“, най-външният от осем лагера, заобикалящи арктическия град Краск. В известната с въображението си съветска традиция те бяха наречени Краск–1, Краск–2, Краск–3 и така нататък.
Допреди четири дни Краск–8 беше известен просто като отдавна забравена екссъветска база — наполовина лагер, наполовина поддържащ център, в който работеха политически затворници. Из бившия Съветски съюз бе имало стотици такива лагери — гигантски, грозни, осеяни с петролни петна райони, които до 1991 година бяха промишленото сърце на СССР, но които сега лежаха заспали, зарязани да се рушат в снега, градове призраци от епохата на Студената война.
Ала преди два дни, на 24 октомври, всичко това се беше променило.
Защото на този ден трийсет добре въоръжени и обучени чеченски ислямистки терористи бяха превзели Краск–8 и бяха заявили на руското правителство, че възнамеряват да изстрелят четири ядрени ракети СС– 18 — ракети, които просто бяха оставени в бункерите си след разпадането на Съветите през 1991 година, — срещу Москва, ако Русия не изтегли войските си от Чечения и не обяви бунтовната република за независима държава.
Срокът изтичаше днес, 26 октомври, в десет сутринта.
Датата беше символична. Преди година на този ден руска ударна част бе щурмувала московския театър, превзет от чеченски терористи, слагайки край на тридневната обсада с цената на живота на всички чеченци и над сто заложници.
Тези ислямистки терористи очевидно не се смущаваха от това, че 26 октомври случайно се падаше първият ден от свещения мюсюлмански месец рамазан, традиционен ден на мир.
Фактът, че Краск–8 е нещо повече от останка от Студената война, също изненада руското правителство.
След извършената проверка в отдавна запечатаните съветски архиви се установи, че твърденията на терористите са верни. Оказа се, че Краск–8 е тайна, която някогашният комунистически режим е пропуснал да сподели с новата власт по време на прехода към демокрация.
Там наистина имаше ядрени ракети — по-точно
И затова при новия световен ред — след края на Студената война и след 11 септември — руснаците бяха повикали американците на помощ.
Американското правителство реагира светкавично и прати в Краск–8 контратерористична част от подразделението Делта, командвано от специалистите Грег Фарел и Дийн Маккейб.
Първото от подкрепленията бе този отряд, ударна част на американските морски пехотинци под командването на капитан Шейн М. Скофийлд.
Скофийлд влезе в оръжейния отсек на самолета. Носеше кислородна маска заради голямата височина.
Погледна контейнера със скоростния бронетранспортьор — най-леката и най-бърза бронирана машина на въоръжение в САЩ. Приличаше на кръстоска между спортен автомобил и БТР.
Здраво пристегнати с ремъци по местата си, в аеродинамичния бронетранспортьор седяха седем разузнавачи от морската пехота, облечени в сиво-бели бронирани жилетки, каски и бойни униформи. И всички напрегнато и решително гледаха напред.
Скофийлд за пореден път бе поразен от младостта им. Колкото и да бе странно, на трийсет и три той определено се чувстваше стар в сравнение с тях.
Освен един член на бойната част, това не бяха обичайните му хора.
Другите двама от предишния му отряд: Либи Гант — Лисицата и Джина Нюман — Майката или Мамчето, в момента действаха в планините на Северен Афганистан, където издирваха видния терорист и заместник на Осама бен Ладен Хасан Мохамед Завахири.
Съвсем наскоро завършила офицерската школа, но вече старши лейтенант, Гант командваше разузнавателен отряд в Афганистан. Майката, опитен оръжейник — беше помагала на самия Скофийлд като млад офицер, — сега бе неин старшина.
Скофийлд трябваше да се присъедини към тях, но в последния момент го отклониха от Афганистан и го пратиха да командва тази неочаквана операция.
Единственият от хората му, който сега беше с него, бе сержант Бък Райли Младши с позивна „Книга II“. Мълчалив, замислен и прекалено съсредоточен за своите двайсет и пет години, Книга II беше адски суров боец. И с гъстите си, надвиснали вежди и чип нос от ден на ден все повече заприличваше на баща си — първия Райли с позивна „Книга“.
