Скофийлд включи сателитната радиостанция и заговори в притискащия се към гърлото му виброфон. Вместо да улавя самите изречени думи, устройството регистрираше вибрациите на ларинкса му.

— База, тук Мустанг Три — съобщи той. — Искам сведения за ситуацията.

В слушалката му се разнесе гласът на радиста във военновъздушната база „Маккол“ в Аляска, свързочния център за тази операция.

— Мустанг Три, тук База. Мустанг Едно и Мустанг Две се сблъскаха с противника. Докладваха, че са овладели ракетните бункери и са нанесли тежки щети на врага. Мустанг Едно държи бункерите и чака подкрепление. Мустанг Две докладва, че още поне десетина противникови бойци оказват съпротива в главната поддържаща сграда.

— Ясно — отвърна капитанът. — Ами нашето подкрепление?

— Пристига цяла рота от Осемдесет и втора въздушна дивизия, Плашило. Сто души, на около час от вас.

— Ясно.

— Какво е положението, Плашило? — обади се от бетеера Книга II.

Скофийлд се обърна.

— Скачаме.

След пет минути контейнерът падна от корпуса на бомбардировача и полетя към земята като камък.

Вътре — в бойната машина, затворена в него — седяха Скофийлд и неговите седмина морски пехотинци и се тресяха от вибрациите на мълниеносното падане.

Скофийлд наблюдаваше цифрите на монтирания на стената дигитален висотомер:

Трийсет хиляди метра…

Двайсет и пет хиляди метра…

Двайсет хиляди… десет хиляди… пет хиляди… три хиляди…

— Готови за отваряне на парашутите на височина хиляда и петстотин метра… — безизразно съобщи ефрейтор Макс Кент — Кларк, който отговаряше за спускането. — Системата за глобално позициониране ни насочва право към целта. Външните камери потвърждават, че зоната на кацане е чиста.

Скофийлд погледна бързо менящите се цифри на висотомера.

Две хиляди и петстотин метра…

Две хиляди метра…

Хиляда и осемстотин метра…

Ако всичко минеше според плана, щяха да кацнат на двайсет и пет километра източно от Краск–8, отвъд точката на визуалната връзка с лагера.

— Задействам първичните парашути — каза Кларк.

Падащият контейнер силно се разтърси. Квадратният сандък рязко се наклони и морските пехотинци подскочиха на седалките, задържани от предпазните колани.

После падането изведнъж стана плавно благодарение на трите насочващи парашута на контейнера.

— Как напредваме, Кларк? — попита капитанът.

Ефрейторът ги насочваше с помощта на джойстик и външните камери на контейнера.

— Десет секунди. Движим се към черния път в центъра на долината. Пригответе се за кацане след три… две… една…

Туп!

Контейнерът докосна земята и цялата му предна стена падна навън. Слънчевата светлина нахлу през широкия отвор и леката разузнавателна десантна машина с четири предавки напусна сандъка и излезе в сивия сибирски ден.

Понесоха се по калния черен път, обрамчен от двете страни от покрити със сняг хълмове. По склоновете се сивееха скелети на мъртви дървета. Черни камъни стърчаха от снежния килим.

Сурово. Брутално. И адски студено.

Добре дошли в Сибир.

Седнал в леката десантна машина, Скофийлд заговори във виброфона си:

— Мустанг Едно, тук Мустанг Три. Чувате ли ме?

Никакъв отговор.

— Повтарям: Мустанг Едно, тук Мустанг Три. Чувате ли ме?

Нищо.

Повика втория отряд от Делта, Мустанг 2. И отново не получи отговор.

Въведе сателитната честота и повика Аляска:

— База, тук трети. Не хващам нито Мустанг Едно, нито Мустанг Две. Имате ли връзка?

— Хм, имаме връзка, Плашило — отвърна гласът от Аляска. — Току-що разговарях с тях…

Сигналът изригна в пращене.

— Кларк? — каза Скофийлд.

— Съжалявам, шефе, сигналът прекъсна — съобщи от стенния пулт ефрейторът. — Изгубихме ги. По дяволите, мислех ги за по-сигурни тия нови сателитни приемници.

Капитанът се намръщи.

— Заглушаващи сигнали?

— Не. Нито един. Радиоефирът е чист. Нищо не би трябвало да нарушава този сигнал. Трябва да е нещо в отсрещния край.

— „Нещо в отсрещния край“… — Скофийлд прехапа устни. — Какви последни думи само!

— Господин капитан, след трийсетина секунди ще навлезем във визуална връзка — съобщи водачът на бронетранспортьора, възрастният сивокос сержант Симкокс с позивна „Бик“.

Скофийлд погледна напред над рамото на водача.

Видя разкаляния черен път, носещ се под предния капак на машината. Наближаваха хребета на поредния хълм.

Зад него се намираше Краск–8.

В същия момент младият радист на военновъздушната база „Маккол“, който бе поддържал връзка със Скофийлд, смутено се заоглежда. Казваше се Брадсън, Джеймс Брадсън.

Преди няколко секунди електричеството в свързочния център внезапно беше спряло, без абсолютно никакво предупреждение.

Командирът на базата влезе в радиозалата.

— Току-що… — понечи да докладва Брадсън.

— Знам, момче — прекъсна го офицерът. — Знам.

Едва тогава радистът видя, че зад командира му е застанал друг човек.

Никога не го бе виждал. Висок и масивен, той имаше морковеночервена коса и грозно мише лице. Носеше цивилен костюм и черните му очи не мигаха. Просто поглъщаха цялото помещение със студен немигащ поглед.

— Съжалявам, Брадсън — каза командирът на базата. — Намеси се разузнаването. Те поемат операцията.

Лекият бетеер прехвърли хребета.

Скофийлд дълбоко си пое дъх.

Пред него в цялата си прелест лежеше Краск–8.

Лагерът се намираше в средата на широка равнина: група покрити със сняг сгради — хангари, навеси, гигантски склад, дори една петнайсететажна офис сграда от стъкло и бетон. Миниатюрен град.

Целият лагер беше заобиколен с шестметрова ограда от бодлива тел и в далечината зад нея, може би на около три километра, Скофийлд видя северното крайбрежие на Русия и вълните на Северния ледовит океан.

Излишно е да се отбелязва, че светът след края на Студената война не се бе отнесъл снизходително с

Вы читаете Плашилото
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату