Краск–8.
Целият миниатюрен град пустееше.
Сняг покриваше шестте улици на комплекса. Надясно от Скофийлд се издигаше главният склад — постройка, голяма колкото четири бейзболни игрища, — до чиито стени бяха натрупани огромни купчини отпадъци.
Наляво от склада, свързана с него чрез покрит мост, беше офис сградата. От плоския й покрив висяха гигантски ледени шушулки.
Студът също беше взел своето. Поради липсата на поддръжка почти всички стъкла в Краск–8 се бяха свили и напукали: сега всички стъклени повърхности бяха разбити или покрити с паяжина от пукнатини и хапещият сибирски вятър безнаказано проникваше през тях.
Призрачен град.
И някъде под него се криеха шестнайсет ядрени ракети.
Бетеерът с рев профуча през вече разбития портал на Краск–8 със скорост осемдесет километра в час.
И се стрелна по спускащия се надолу път към комплекса. Един от морските пехотинци на Скофийлд вече седеше в купола на 7,62-милиметровата картечница в задния край на аеродинамичната бронирана машина.
Капитанът погледна компютърния екран на Кларк и нареди:
— Потърси сигналите им. Трябва да открием момчетата от Делта.
Младият ефрейтор затрака по клавиатурата и отвори няколко електронни карти на Краск–8.
Една от тях представляваше напречен разрез на комплекса:
Виждаха се две групи мигащи точки: едната на първия етаж на офис сградата, втората в грамадния склад.
Двата отряда от Делта.
Само че в този образ имаше нещо нередно.
Всички бяха злокобно неподвижни.
Скофийлд настръхна.
— Бик — тихо каза той. — Вземи Бича, Томи и Хастингс. Проверете офис сградата. Аз ще взема Книга Две, Кларк и Петела и ще покрия поддържащата постройка.
— Ясно, Плашило.
Бетеерът мина по една тясна пуста улица и се провря под няколко бетонни моста и през вездесъщите снежни преспи.
Спря пред исполинския склад, точно пред един малък служебен вход.
Бронираният заден люк на десантната машина се спусна и предвожданите от Скофийлд трима морски пехотинци в бели камуфлажни униформи се втурнаха към вратата.
Едва бяха изскочили от бронетранспортьора, когато той потегли към съседната офис сграда.
Скофийлд влезе в склада, насочил оръжието си напред.
Носеше МП–7 „Хеклер & Кох“, наследник на стария МП–5. МП–7 беше късоцевен автомат, компактен, но мощен. Капитанът бе въоръжен и с полуавтоматичен пистолет „Дезърт Игъл“, десантен нож и магнитна кука МХ–12 „Армалайт“ в кобур на гърба, която се изстрелваше от устройство с две ръкохватки.
Освен обичайното си снаряжение, специално за тази операция Скофийлд носеше шест мощни гранати термит-аматол. Всяка от тях можеше да сравни със земята цяла сграда.
Капитанът и хората му се затичаха по един къс коридор и стигнаха до вратата в дъното.
Там спряха.
Заслушаха се.
Нито звук.
Скофийлд открехна вратата — и зърна широко открито пространство,
Той отвори вратата докрай.
— Господи…
Работната площ на склада представляваше гигантски хангар, чийто напукан стъклен покрив разкриваше сивото сибирско небе.
Само че това не беше обикновен хангар.
Нито пък обикновен стар „склад“ на наказателна колония.
Близо три четвърти от пода на това огромно вътрешно пространство бяха заети от
И в отсамния й край върху бетонни блокове бе издигната двестаметрова подводница.
Изглеждаше страховито.
Като великан, седнал на трон, заобиколен от скелета, предвидени за безкрайно по-дребни хора.
И всичко това покрито с кора от лед и сняг.
Над подводницата се издигаха кранове и скелета, тесни хоризонтални коридори я свързваха с бетонния под на склада. Един-единствен трап водеше от шеметно високата рубка до най-горното равнище на сградата.
След като преодоля първоначалната си изненада от странната гледка, умът на Скофийлд превключи на бързи обороти.
Първо позна подводницата.
„Тайфун“.
Подводниците клас „Тайфун“ бяха бисерът в короната на океанския ядрен арсенал на някогашния СССР. Въпреки че бяха построени само шест, славата на тези дългоноси съдове, въоръжени с балистични ракети, бе разнесена от романи и холивудски филми. Но макар че изглеждаха секси, тайфуните бяха ужасно ненадеждни и се нуждаеха от постоянни усъвършенствания и поддръжка. И все пак си оставаха най- големите подводници, строени от хората.
При изоставянето на Краск–8 явно бяха работили по предните торпедни апарати на този тайфун — плоскостите на корпуса около носа му бяха демонтирани.
Друг въпрос беше как подводница клас „Тайфун“ се е озовала в склад на
Въпрос, на който отговаряше останалата част от сградата.
Зад исполинския сух док на тайфуна — и всъщност отделяйки сухия док от другата половина на шахтата, — Скофийлд видя вертикална стоманена стена.
Зад този шлюз имаше вода.
Частично замръзнала вода, отделяна от сухия док с помощта на стоманения шлюз.
А под нея сигурно имаше някаква пещерна система, стигаща чак до брега и позволяваща на подводниците да идват в Краск–8 за ремонт далеч от любопитните очи на американските шпионски сателити.
Всичко ставаше ясно.
Краск–8 — на три километра от арктическия бряг и обозначен на картите като наказателна колония — всъщност представляваше свръхсекретна съветска ремонтна база за подводници.
Скофийлд обаче нямаше време да разсъждава над този въпрос, защото в същия момент видя труповете.
Лежаха край ръба на шахтата: четири тела, всички с маскировъчни униформи на сухопътните сили на
