Маркучът беше дълъг седемдесетина метра и завършваше с кръгла стоманена „котва“, която щеше да се закачи за другия самолет.
Управляван от оператор, лежащ по корем в стъклен отсек в задната част на аеротанкера, маркучът се насочи към хоризонталната тръба на резервоара на херкулеса.
Въздушният балет вървеше идеално.
Операторът спусна маркуча, вкара го в тръбата и горивото потече към херкулеса.
Докато ставаше всичко това, Найт започна да зарежда своя пистолет „Х & К“ със странни наглед деветмилиметрови патрони, обозначени с оранжеви пръстени.
— Газови патрони — поясни той. — Най-добрите приятели на момчетата от Делта. По-добри са от куршумите с кухи върхове. Влизат в целта и избухват.
— Избухват ли?
— Да, разкъсват човек на две. Искаш ли?
— Не, благодаря.
— Вземи за всеки случай — каза Найт и изсипа няколко оранжеви патрона в една кесия, закачена на ремъците на Скофийлд. — Ако размислиш.
Скофийлд кимна към якето на другия мъж, от което висяха странни устройства — акваланг, минигорелка, катераческо снаряжение. Разпозна сред тях дори съвсем малък чувал за трупове.
— Това
— Да. Марков, тип три — потвърди Найт. — Съветски е. Досега никой не е произвеждал по-добър.
Скофийлд кимна. Марков, тип три беше химически чувал за трупове. Беше с двойно подсилени американски ципове и многопластови найлонови стени и в него спокойно можеше да се съхранява труп, инфектиран с най-страшни зарази: чума, химическо оръжие, дори свръхнажежени радиоактивни отпадъци. Руснаците бяха използвали много такива в Чернобил.
Най-много обаче го заинтригува катераческото снаряжение. Разбираше защо ловец на глави може да носи чувал за трупове, но това?
Най-голямо впечатление му направиха малките щипки, които катерачите забиваха в тесни цепнатини. Мощните пружини на щипките ги разтваряха, здраво ги закрепваха за цепнатините и катерачите можеха да прокарват през тях въжета, които издържаха тежестта им. Скофийлд се зачуди за какво може да ги използва един наемник.
— Въпрос — каза той. — За какво са ти щипките?
Найт небрежно сви рамене.
— За катерене по стени. По сгради.
— За нещо друго? — попита Скофийлд. „Например мъчения.“
Черния рицар издържа погледа му.
— Намират… и други приложения.
Когато зареждането почти приключи, Скофийлд и Найт скочиха.
— Ти вземи оператора — каза Найт и извади втори деветмилиметров пистолет. — Аз ще се заема с екипажа в кабината.
— Ясно — отвърна Скофийлд и бързо прибави: — Найт, прави на херкулеса каквото искаш, но гледай да не убиваш никого.
— Какво? Защо?
— Тези хора не са направили нищо.
Найт се намръщи.
— Уф, добре де…
— Благодаря.
И тръгнаха.
С петнайсетте заоблени илюминатора на кабината си товарният самолет С–130 осигуряваше на пилотите изключителна видимост и в момента двамата пилоти на британския херкулес виждаха птичия заден край на ВС–10 високо над себе си. Дългият маркуч се спускаше от него като опашка и влизаше в тръбата точно над кабината.
Стотици пъти бяха зареждали така. Щом двата самолета се свържеха, екипажът превключваше на автопилот и се съсредоточаваше върху датчиците, вместо да наблюдава смайващата гледка навън.
И навярно тъкмо затова двайсет и две минути след началото на зареждането двамата не забелязаха една облечена в черно фигура, която профуча по дължината на маркуча като каскадьор самоубиец и илюминаторите на кабината избухнаха под унищожителния огън.
Гледката наистина беше зрелищна.
Два исполински самолета, летящи в синхрон на височина шест хиляди метра, свързани с дълъг маркуч…
… и една човешка фигурка, спускаща се по маркуча с една ръка и стреляща с пистолет „Х & К“ с другата по кабината на херкулеса!
Двамата пилоти на херкулеса паднаха сред град от разбити стъкла.
В кабината нахлу вятър. Ала автопилотът задържа самолета под контрол.
Алоишъз Найт с невероятна скорост се плъзгаше по маркуча, увиснал на прехвърления през него предпазен колан. Лицето му беше скрито под кислородна маска; на гърба си носеше ултракомпактен десантен парашут МС1–7.
Тъй като тръбата на резервоара се намираше точно над кабината, Найт прелетя право през разбитите илюминатори и се приземи в брулената от вятъра пилотска кабина.
Включи радиостанцията си и предаде:
— Добре, Плашило, идвай!
След секунди втора фигура — също с кислородна маска и малък десантен парашут — се спусна по маркуча и изчезна в зейналите прозорци на херкулеса.
Всички пътници се обърнаха — осем облечени в черно командоси, двама мъже в костюми и двама пленници, — сепнати от разнеслия се от пилотската кабина ужасен трясък, последван от рева на нахлуващия въздух.
Осмината командоси бяха от групата за доставка на ИО–88. Двамата мъже в костюми нямаха имена, а само баджове с емблемата на МИ6, британското разузнаване.
Двамата пленници бяха старши лейтенант Елизабет Гант — Лисица и генерал Ронсън Х. Уайцман от корпуса на морската пехота, заловени от силите на Демона в Афганистан.
Точно преди началото на въздушната атака Гант бе дошла в съзнание — и видя, че е сложена седнала в просторния Херкулес със завързани с меки белезници ръце зад гърба.
На няколко метра от нея лежеше проснат по гръб Ронсън Уайцман — един от най-старшите офицери в цялата морска пехота, — завързан върху предния капак на джип, сякаш разпнат хоризонтално, с китки, заключени за страничните огледала.
Десният ръкав на униформата му беше разкъсан и ръката му бе стегната с гумен турникет.
От двете страни на генерала стояха двамата мъже от МИ6. Гант се свести тъкмо когато по-ниският изтегляше иглата на спринцовка от ръката на Уайцман.
— Да почакаме няколко минути — каза по-ниският британец.
Генералът повдигна глава. Очите му бяха изцъклени.
— Здравейте, генерал Уайцман — усмихна се по-високият разузнавач. — Препаратът, чието въздействие изпитвате в момента, е известен като ЕА шестстотин и седемнайсет. Сигурен съм, че човек с вашия чин е чувал за него. Това е невродезинхибитор — опиат, който забавя отделянето на невротрансмитера „ГАБА“ в мозъка ви, опиат, който ще ви накара честно да отговаряте на въпросите ни.
— Какво?… — Уайцман погледна ръката си. — Шестстотин и седемнайсет ли? Не…
От дискретно разстояние сцената наблюдаваха ловците на лави от ИО–88, командвани от високия и поразително красив мъж, когото Гант беше видяла в афганистанските пещери. Тя чу другите командоси да
