го наричат „Каубой“.
— Добре, генерале — продължи високият разузнавач. — Униерсалният изключващ шифър. Кажете го.
Уайцман се намръщи и напрегнато присви очи, сякаш мозъкът му се опитваше да окаже съпротива на наркотика на истината.
— Не… не съм чувал за такъв шифър — неубедително измърмори той.
— Разбира се, че сте чували, генерале. Универсалният изключващ шифър на Съединените щати. Шифърът, който командва абсолютно всяка система за сигурност във въоръжените сили на САЩ. Вие сте контролирали въвеждането му в секретен американски военен проект — проект „Корморан“. Знаем за „Корморан“, генерале. Но не знаем шифъра, а той ни трябва. Кажете го.
Гант се смая.
Беше чувала слухове за Универсалния изключващ шифър. Той бе легендарен: цифров код, с който се управляваше
Уайцман запремигва, борейки се с опиата.
— Той… не… съществува…
— Не, генерале — настоя високият. — Шифърът съществува и вие сте един от петимата американски военни, които го знаят. Може би трябва да увелича дозата.
Високият извади нова спринцовка и заби иглата й в голата ръка на Уайцман.
— Не… — простена генералът.
Серумът ЕА–617 нахлу в кръвта му.
И тогава илюминаторите на кабината избухнаха под града от куршуми на Найт.
Скофийлд скочи до Найт в пилотската кабина.
—
— Моля?!
Найт посочи монитора на пулта, на който се виждаше вътрешността на самолета.
Скофийлд видя десетина големи дъсчени сандъка близо до стъпалата на кабината, един джип, върху чийто преден капак беше разпънат Уайцман, осем мъже в черни бойни униформи, двама в костюми и на пода до стената отляво на джипа, със завързани зад гърба ръце…
… Либи Гант.
— Прекалено много са, за да ги елиминираме с лично оръжие — каза той.
— Знам — отвърна Найт. — Затова го изваждаме от уравнението.
Той откачи две малки бледожълти гранати от ремъците на униформата си.
— Какви са? — попита Скофийлд.
— Британски ЛЗ две. Лепливо-задръстващи.
— Противоогнестрелни гранати? Чудесно.
Майстори в контратерористичните операции, британските СВС бяха създали ЛЗ–2 за действия срещу въоръжени похитители. Иначе обикновени гранати, те имаха една изключително специфична особеност.
— Готов ли си? Не забравяй, имаш само един изстрел и после оръжието ти ще блокира — предупреди го Найт. — Добре, дай да прочистим тоя бардак.
С тези думи той открехна вратата и хвърли двете гранати в товарния отсек.
Двете бледожълти гранати влетяха в отсека, търколиха се по капаците на дъсчените сандъци, паднаха на пода до джипа и…
Тряс!
Първо се разнесе обичайният взрив: ослепителни бели проблясъци, последвани от силен трясък, предназначен да оглуши и дезориентира.
След това се прояви специфичната особеност на ЛЗ–2.
Когато избухнаха, двете гранати освободиха блестящи сиво-бели частици, които се стрелнаха във всички посоки и изцяло изпълниха затвореното пространство.
Частиците приличаха на конфети и след като се пръснаха, се понесоха във въздуха и покриха всичко със сиво-бяло було — като разклатено преспапие със снежинки.
Само че това не бяха конфети.
Това бе специална лепкава материя — която залепваше към
Вратата рязко се отвори и Найт и Скофийлд се втурнаха вътре.
Най-близкият командос от ИО–88 посегна към автомата си, но получи стреличка в челото — от миниатюрния арбалет, закачен за дясната подлакътница на Черния рицар.
Следващият командос също бързо се завъртя и — фюют! — получи стрела от левия арбалет на Найт точно в окото.
Едва третият успя да натисне спусъка на колта си.
Автоматът му стреля — веднъж. Само с един куршум. После блокира.
Беше „задръстен“. Лепливо-задръстващата материя на гранатите бе проникнала в цевта, пълнителя, във всички движещи се части и беше направила оръжието безполезно.
Скофийлд свали командоса с ръкохватката на магнитната си кука.
Ала другите от ИО–88 бързо схващаха и след секунди два ловджийски ножа се забиха в дъсчените сандъци.
Найт реагира, като извади едно от най-зловещо изглеждащите оръжия, които Скофийлд бе виждал: малка четирилъча нинджа звезда или шурикен, голяма колкото длан, с четири закривени остриета, излизащи от централна ос.
Черния рицар опитно хвърли шурикена и той изсвири във въздуха, след което — хряс! Хряс! — преряза гърлата на
„Петима паднаха — помисли си Скофийлд. — Още петима, плюс двамата костюмари…“
В този момент ненадейно го сграбчи нечия ръка…
… и капитанът бе запратен към вратата.
Той тежко се удари в пода, вдигна поглед и видя огромен войник от ИО–88. Беше исполин: най-малко два и пет, чернокож, с изпъкнали бицепси и лице, излъчващо неподправена
— Кво си мислиш ти бе, мама ти стара?! — извика черният гигант.
Ала Скофийлд бързо скочи и нанесе мощен удар с ръкохватката на магнитната си кука по брадичката на чернокожия командос.
Улучи го.
И колосът дори не трепна.
— Охо! — промърмори Скофийлд.
Командосът го удари. Скофийлд отхвърча назад в брулената от вятъра пилотска кабина като парцалена кукла и се блъсна в таблото.
Чернокожият с лекота го настигна, вдигна го и каза:
— Щом си влязъл през тоя прозорец, през него ще си излезеш.
И без да мигне, изхвърли Шейн Скофийлд през разбитите прозорци на херкулеса.
Алоишъз Найт, който бързо напредваше в пълния с лепливи частици самолет и мяташе шурикени, се обърна да провери какво става със Скофийлд…
… тъкмо навреме, за да види, че го изхвърлят през разбитите прозорци на пилотската кабина.
— Мамка му! — ахна Черния рицар. Също като него, Скофийлд носеше парашут и нямаше да загине, но ненадейното му изчезване ни най-малко не помагаше за изхода от тази битка.
Найт включи микрофона си.
— Скофийлд! Добре ли си?
Отговори му заглушаван от вятър глас:
