И двубоят започна.
Сребристи проблясъци, звън на удрящи се остриета.
Горила нападна, Скофийлд го отблъсна. Горила замахна, Скофийлд парира.
Докато двамата се биеха в задния край на товарния отсек, Гант отключи дясната белезница на Уайцман и го освободи, но остави отворената гривна закачена за страничното огледало. Смъкна генерала от джипа и го претърколи на пода.
През това време Уайцман мърмореше:
— Господи, шифърът… универсалният шифър… добре, добре, съществува, но го знаят само неколцина души… Основава се на математически принцип… да, аз го въведох в „Корморан“, но имаше… имаше друг проект… „Хамелеон“…
Скофийлд и Горила танцуваха в дъното на отсека, шурикените им хвърляха отблясъци и звънтяха.
Стигнаха до дясната страна на джипа, близо до Гант и Уайцман. Водеше Скофийлд — отстъпваше заднешком и отблъскваше ударите на командоса.
— Гант! — извика той. — Готова ли си за сигнала ми?
— Естествено! Какъв е той?
— Ето такъв!
С тези думи Скофийлд
— Давай!
Гант реагира моментално — метна се към капака на джипа и щракна гривната.
Горила се облещи.
Скофийлд отскочи от него и се наведе над проснатия на пода генерал Уайцман.
— Господин генерал? Добре ли сте?
Ала генералът продължаваше да бълнува.
— О, не… не беше само „Корморан“. Беше и „Хамелеон“… о, Господи, едновременно „Корморан“ и „Хамелеон“. Кораби и ракети. Замаскирани.
Ненадейно изсвистяване. Проблясък на стомана. И изведнъж главата на генерала се люшна и на шията му се появи червена линия…
А после пред очите на Скофийлд главата на генерал Ронсън Х. Уайцман се изтърколи от раменете му.
Скофийлд рязко вдигна поглед и видя красивия млад заместник на Демона Ларкъм, Каубой, да стои от отсрещната страна на джипа. Стискаше дълго мачете, от чието острие капеше кръв.
Очите му бяха ококорени от кръвожадна лудост. Той понечи да замахне към Скофийлд…
… но точно в този момент нечия ръка сграбчи китката му изотзад и силно я блъсна в капака на джипа. Мачетето изхвърча от пръстите на наемника и в същия миг невидимият му нападател светкавично заключи гривната на
Каубой се обърна — и видя Алоишъз Найт, който стоеше зад него с нови кехлибареножълти очила.
— Браво, Каубой. Запомнил си ахилесовата ми пета.
С тези думи Черния рицар вдигна мачетето и се усмихна на убиеца от ИО–88.
— И аз не съм забравил твоята. Неспособността ти да летиш.
Найт отиде при лявата врата на джипа, наведе се вътре и превключи на задна. После кимна на Скофийлд и Гант.
— Отдръпнете се.
Оковани от срещуположните страни на джипа, Каубой и Горила уплашено го зяпаха.
— Сбогом, момчета.
И Найт натисна педала за газта с мачетето.
Джипът се стрелна назад към спуснатата товарна рампа.
Стигна до ръба със скорост трийсет километра в час, прекатури се и за абсолютен ужас на Каубой и Горила, падна от височина шест хиляди метра.
Щом джипът изчезна през задния изход на самолета, Скофийлд се втурна към Гант и я грабна в обятията си.
Тя отвърна на прегръдката му със затворени очи. Други можеха да се разплачат при такава среща, но не и Гант. Изпитваше всички емоции на момента, ала не бе от жените, които проливат сълзи.
— Какво става тук, по дяволите? — попита тя, когато се отдръпнаха един от друг.
— Ловци на глави — отвърна Скофийлд. — Името ми е в списък с хора, които трябва да бъдат очистени до днес на обяд нюйоркско време. Отвлякоха те, за да пипнат мен.
Той й разказа преживяванията си в Сибир и Афганистан, описа й наемниците, с които се беше срещнал — Изпълнителни решения, Унгареца, Скорпионите и естествено ИО–88 на Демона Ларкъм. Накрая й показа списъка.
— Ами той? — кимна Гант към Найт, който бе отишъл в пилотската кабина, за да откачи самолета им от аеротанкера. — Кой е той?
— Той е моят ангел пазител — каза Скофийлд.
Откъм дъсчените сандъци се разнесе мъчителен стон.
Скофийлд и Гант бързо се обърнаха…
… и видяха единия от цивилните британски агенти да лежи на пода, притиснал смазаните си ребра с ръце. Това бе човекът, когото капитанът бе улучил в гърдите с магнитната кука.
Отидоха при него.
Цивилният отчаяно хриптеше и кашляше кръв.
Скофийлд се наведе и го огледа.
— Ребрата му са смазани. Пробити бели дробове. Кой е той?
— Хванах само малка част — отвърна Гант. — Този и другият цивилен разпитваха генерала с някакъв дезинхибиращ опиат, питаха го за американския Универсален изключващ шифър. Казаха, че Уайцман контролирал въвеждането му в нещо, наречено проект „Корморан“.
— Нима? Дезинхибиращ опиат, значи? — Скофийлд се огледа и видя на пода аптечка. От нея се бяха изтърколили спринцовки, игли и ампули със серум. Той вдигна една от ампулите и прочете етикета й.
— Тогава да видим как ще му понесе една доза от собственото му лекарство.
Алоишъз Найт се върна от пилотската кабина и завари цивилния британски агент да седи до стената на товарния отсек с навит ръкав и забита във вената игла, по която му вливаха двеста милиграма ЕА–617.
Черния рицар побутна Скофийлд по рамото и каза:
— Откачих самолета от аеротанкера. В момента сме на автопилот и поддържаме курса, който са въвели: към частна писта в Бретан, на френското атлантическо крайбрежие. Току-що се обади Руфъс. Ще свали хората ти на изоставено летище на шейсет и пет километра от Лондон.
— Добре — отвърна Скофийлд и се замисли за Книга II и Майка, които пътуваха за оперативното бюро на Мосад в британската столица.
После върна вниманието си към пленения агент.
След няколко безуспешни опита да окаже съпротива на дезинхибиращия опиат цивилният призна, че се казва Чарлз Бийтън и е от МИ6, британското разузнаване.
— Този лов на глави. Какво знаеш за него? — попита Скофийлд.
— Близо двайсет милиона на глава. Петнайсет глави. И искат всички да сте очистени до дванайсет на обяд нюйоркско време.
— Кои са организаторите? Кой плаща за всичко това?
