Мосад.
Най-безпощадната разузнавателна организация на света, охраняваща най-яростно атакуваната държава в историята: Израел.
Никоя друга страна не бе подложена на толкова продължителна терористична заплаха. Никоя друга страна не беше заобиколена от толкова много явни врагове — Сирия, Египет, Йордания, Ливан, да не споменаваме палестинците в собствените й граници. Никоя друга страна не бе изгубила единайсет олимпийци, убити пред камерите на световните телевизии.
Тогава как се справя с това Израел?
Лесно. Пръв научава за чуждите заплахи.
Мосад имат хора навсякъде. Те научават за световните катаклизми преди всички останали и действат съгласно неизменната политика „Израел пръв и последен, завинаги“.
1960-а. Отвличането и залавянето на нацисткия военнопрестъпник Адолф Айхман в Аржентина.
1967-а. Профилактичните удари срещу египетските военновъздушни бази по време на Шестдневната война.
31 август 1997-а. Вечерта, когато беше загинала принцеса Даяна, в бара на парижкия хотел „Риц“ бе имало агент на Мосад. Той беше следил Анри Пол, шофьора на Даяна.
Дори се говореше, че Мосад предварително са знаели за ударите на 11 септември срещу Америка — и не са съобщили на американците. Защото Израел имаше изгода от това Съединените щати да влязат във войната срещу ислямисткия тероризъм.
В световните разузнавателни общности има едно златно правило: в Мосад винаги знаят.
— Какво обичате? — учтиво се усмихна момичето на регистратурата.
— Искаме да разговаряме с Бенямин Розентал, моля — отвърна Книга II.
— Тук няма човек с такова име.
Книга II изобщо не се смути.
— Тогава се обадете на председателя на кантората и му съобщете, че сержантите Райли и Нюман са тук, за да се срещнат с майор Розентал. Кажете му, че идваме от страна на капитан Шейн Скофийлд от корпуса на морската пехота на Съединените щати.
— Ужасно съжалявам, господине, но…
В този момент, сякаш по чудо, телефонът на регистратурата иззвъня и след кратък приглушен разговор момичето каза на Книга:
— Председателят праща човек да ви вземе.
След минута една вътрешна врата се отвори и се появи плещест мъж в костюм. Книга II и Майка забелязаха издатината с размерите на узи под сакото му…
Дзън.
Пристигна асансьор.
Дзън.
Още един.
Книга II се намръщи и се обърна.
Вратите на двата асансьора се отвориха…
… и вътре бяха Демона Ларкъм с десетчленния си ударен отряд от ИО–88.
— Мамка му! — изруга Книга II.
Наемниците наизскачаха от асансьорите, облечени в мастиленочерните си бойни униформи, като стреляха със супермодерните си автомати „Метална буря“.
Книга и Майка едновременно прескочиха бюрото на регистратурата и в същия момент всичко наоколо закипя от свръхскоростен автоматичен огън.
Широкоплещестият на вътрешната врата се сгърчи и падна. Момичето на регистратурата бе улучено в челото и отхвърча назад.
Хората на Демона се втурнаха вътре. Един от тях изостана, за да се погрижи за двамата цивилни, които бяха залегнали зад бюрото.
Заобиколи го и…
… Бум! Бум!…
… получи два куршума в лицето от два пистолета. Книга и Майка скочиха на крака. Дулата на оръжията им димяха.
— Идват за Розентал — каза Книга. — Хайде!
Все едно минаваха по пътя на торнадо.
Влязоха в главната офисна част.
Мъже и жени в костюми лежаха проснати на бюрата си, целите осеяни с кървави рани.
Командосите от ИО–88 не преставаха да стрелят с автоматите си.
Пръскаше се стъкло. Избухваха компютърни екрани.
Един от охраната извади изпод сакото си узи — но бе разкъсан от свръхскоростните куршуми.
Нападателите тичешком се изкачиха по красиво полукръгло вътрешно стълбище на трийсет и деветия етаж.
Книга и Майка ги следваха.
Стигнаха до горния край на стълбището тъкмо навреме, за да видят, че трима командоси се отделят от другите и влизат в някаква стая за разпити, където светкавично убиха двама старши агенти от Мосад и измъкнаха отвътре трети — млад мъж, който можеше да е само Розентал. Беше трийсетинагодишен, смугъл и красив. Носеше риза с отворена яка и изглеждаше невероятно уморен.
Книга и Майка не губиха време. Втурнаха се напред и очистиха тримата ловци на глави, като действаха в идеален синхрон — Книга повали мъжа отляво, Майка се справи с онзи отдясно и двамата заедно застреляха командоса в средата, разкъсвайки го на парчета с куршумите си.
Розентал се строполи на пода.
Морските пехотинци се затичаха към него, изправиха го, преметнаха ръцете му през раменете си.
— Ти ли си Розентал? — попита Книга. — Бенямин Розентал?
— Да.
— Идваме ти на помощ. Прати ни Шейн Скофийлд.
Изражението на израелеца показа, че знае името.
— Скофийлд. От списъка…
Бум!
Майка повали поредния командос, който се беше появил от съседната стая и ги бе видял.
— Книга! — извика тя. — Няма време за дрънканици! Трябва да побързаме! Можеш да го разпиташ, докато бягаме! Нагоре по стълбището! Хайде!
Тичешком се заизкачваха по вътрешното стълбище към четирийсетия етаж покрай заоблени френски прозорци, през които се разкриваше Лондон — преди гледката ненадейно да се замени със зловещ хеликоптер, който увисна точно пред стъклото, сякаш се взираше в морските пехотинци и Розентал!
Беше боен вертолет „Линкс“, британският еквивалент на „Хюи“, въоръжен с ракети и шестцевна миникартечница.
— Бягайте! — извика Майка и ги задърпа нагоре. — Бързо, бързо, бързо!
Линксът откри огън.
Разнесе се адски трясък на стъкло и обгръщащите полукръглото стълбище френски прозорци се пръснаха.
Навсякъде около Книга и Майка заваляха стъкла. Морските пехотинци затичаха нагоре по стълбището, като носеха Розентал помежду си. Цяла част от самото стълбище се срути зад тях, унищожена от масирания огнен бараж, тъкмо когато бегълците стигнаха на четирийсетия етаж.
Демона крачеше сред развалините на трийсет и деветия етаж и слушаше докладите на хората си по радиостанцията.
