Уморена, Майка леко се олюля, но възстанови равновесието си и сляпо замахна.
Скофийлд вече парираше ударите й с лекота. Тя ядосано изрева, когато капитанът се извъртя и я изрита в краката. Майка тежко се стовари по задник.
Осигурил си необходимото разстояние, Скофийлд отиде при пистолета си и го вдигна.
— Плашило, не! — извика Майка. От очите й бликаха сълзи. — Моля те, Шейн, недей…
И кой знае защо, това го спря.
Скофийлд се вцепени.
После осъзна каква е причината.
Откакто се помнеше, Майка никога не го бе наричала по име.
Той отпусна пистолета и я погледна.
Майка беше жалка: на колене, цялата в кал, със стичащи се по лицето сълзи.
— Шейн, на света може да не му пука — продължи тя. — Светът може да не знае, че има нужда от хора като вас с Гант. Но на мен ми пука! И аз знам, че имам нужда от теб! Шейн, аз имам съпруг и няколко хубави племеннички — на по дванайсет-тринайсет години и всичките се обличат като тъпата Бритни Спиърс, — имам и свекърва, която ме мрази до дъното на душата си.
— Но ги обичам всички, обичам ги до смърт, и не искам да живеят в свят на страдания и убийства, управляван от шайка гадни милиардери — изхлипа тя. —
Майка бе на колене в калта, с мокри от сълзи очи.
— Шейн, аз не бях най-умната ученичка в класа, обаче знам едно: хората са си хора. Те са егоисти и егоцентрици, вършат глупости и нямат абсолютно никаква представа, че на света има герои като теб, които всеки ден се грижат за тях.
Скофийлд мълчеше.
Дъждът плющеше по лицето му.
Ала Майка го беше изтръгнала от предишното му състояние.
Животът се връщаше в очите му.
— Никога не съм те наричала Шейн — каза тя. — Сигурно го знаеш. Но знаеш ли защо?
Скофийлд бе замръзнал на мястото си.
— Не. Защо?
— Щото не си някакъв си обикновен пич. Ти не си „Брад“, „Чад“ или „Уорън“. Ти си Плашилото.
— Ти си нещо повече от обикновен човек — продължи тя. — И затова никога не съм се отнасяла с теб като с обикновен. Ти си по-добър от всички. Но ако сега се гръмнеш, ако избереш лесния път, ще избереш пътя на Брад, Чад или Уорън. Това не е в твой стил. Това не е в стила на Плашилото. Плашилото е замесен от друго тесто. Виж, не твърдя, че животът ти ще е лесен — не знам дали някой нормален човек може да се възстанови, след като чуе такова нещо, каквото чу ти, — обаче ако някой е в състояние да се възстанови, това си ти.
Скофийлд дълго мълча.
Накрая заговори:
— Ще ги избия всичките, Майко. Наемниците, които я хванаха. Всички наемници, които участват в този лов. Плюс всички от Великолепната дванайсеторка, които са го организирали. И когато всичко свърши, както и да свърши, независимо дали светът ще преживее тази криза невредим, или ще отиде по дяволите, ще открия Джонатан Килиън и ще му пръсна гадния мозък.
Майка се усмихна през сълзи.
— Звучи ми страхотно.
— Но, Майко — малко зловещо прибави той, — не ти гарантирам какво ще направя после.
— Тогава сигурно пак ще трябва да се бия с теб — отвърна Майка.
При тези думи Скофийлд премигна.
Животът напълно се беше върнал в него.
Тя кимна.
— Може никой друг да не ти го каже, Плашило, обаче аз ще ти го кажа от свое име, от името на Ралф, на шестте двойнички на Бритни и на тъпата ми свекърва. Благодаря ти.
Скофийлд се приближи до нея и протегна ръка. Майка я стисна и го остави да я изправи на крака.
Преди капитанът да се отдалечи обаче, го грабна в могъщата си прегръдка и го скри под грамадната си фигура. После го целуна по челото и го поведе обратно към „Гарвана“ с ръка през раменете му.
— Тя вече ми липсва — каза Майка, докато вървяха.
— И на мен — отвърна Скофийлд. — И на мен.
Известно време двамата крачиха под дъжда мълчаливо.
— Извинявай, че те ударих, Майко.
— Няма нищо. Аз те ударих първа.
— Благодаря, че се би с мен. Благодаря, че не ме пусна.
Точно дванайсет минути след като конкордът му кацна на летище „Кенеди“, Книга II седеше в хеликоптера на морската пехота СН–53Е „Супър Сталиън“, който летеше над Статуята на свободата в северната част на Нюйоркския залив. Зад него се разкриваше безкрайният нюйоркски пейзаж от стомана и стъкло.
С него пътуваха дванайсет морски пехотинци в пълно бойно снаряжение.
— Открили сте терористи в завода, така ли? — озадачено извика в микрофона си Книга. Разговаряше с Додс, ръководителя на инспекторите от министерството на отбраната, които бяха отишли в завода на „Аксън“.
— Да. Всички от Ислямски джихад, включително — дръжте се да не паднете — Шоаб Риис. Като че ли бяха водили тежко сражение.
— Ислямски джихад — повтори Книга. — Но в това няма ло… — И млъкна.
Защото разбра.
Великолепната дванайсеторка трябваше да стовари вината върху някого. И кой бе по-подходящ от една терористична организация?
Защото какво можеше да направи „Аксън Корпорейшън“, ако терористи от Ислямски джихад им откраднеха ракетите и корабите? Но откъде Великолепната дванайсеторка можеше да намери група истински терористи?
— От Франция — отговори си той на глас. — Вечно тая скапана Франция.
— Какво става, по дяволите? — попита Додс. — Всички са си глътнали езика от страх. Това може да е най-големият терористичен удар в историята! Та те ще използват собствените ни ракети срещу нас.
— Това няма нищо общо с тероризма, Додс — отвърна Книга. — Това е бизнес. Повярвай ми, терористите вече са били мъртви, когато са стигнали в завода. Започвам да си мисля, че френската секретна служба мълчаливо помага на Великолепната дванайсеторка. Трябва да свършвам. Тук Книга, край на връзката.
Морският пехотинец отново насочи поглед към контейнеровозите и супертанкерите, закотвени край Стейтън Айланд — исполини, чакащи разрешение да влязат в Хъдсън и Ист Ривър.
Благодарение на проект „Корморан“ всеки от тях можеше да носи ракети на борда си.
— Е, кой е? — попита пилотът.
— Просто ни закарай на координати 28743,05–4104,55 — отвърна Книга. — И той ще е там.
