Плашилото

Пилотът се обърна към пулта си.

Книга за стотен път погледна списъка на екрана на портативния си компютър. След като беше разговарял със Скофийлд, двамата със Скот Моузли бяха изчислили местонахождението на поне два танкера от програмата „Корморан“:

Хоупуел	Тайл’о-донг–2	Н–8	11900.00	11622.50	12:30
			2327.00	4000.00
			(Тайв. провл.)	(Пекин)
	Тайл’о-донг–2	Н–8	11900.00	11445.80	12:30
			2327.00	2243.25
			(Тайв. провл.)	(Хонконг)
Уейл	Шахаб–5	ТН76	07040.45	07725.05	12:45
			2327.00	2958.65
			(Араб. море)	(Делхи)
	Шахаб–5	ТН76	07040.45	07332.60	12:45
			2327.00	3230.55
			(Араб. море)	(Исламабад)

После с Моузли бяха обозначили местонахождението на всички кораби на картата на света:

После се отърси от смайването и включи сателитния си микрофон.

— Феърфакс? Чуваш ли ме? Как я караш на Запад?

В обобщение?

Освен трите танкера, които щяха да изстрелят ядрените си ракети срещу Америка, Англия, Франция и Германия, имаше още два кораба от програма „Корморан“: единият в Арабско море, готов да стреля срещу Индия и Пакистан, и вторият в Тайванския пролив, насочил двойниците на интерконтиненталните балистични ракети Тайп’о-донг–2 срещу Пекин и Хонконг.

— Боже Господи… — ахна Книга.

Тихият океан

На две мили от Залива на Сан Франциско

08:25 местно време (11:25 ИСВ САЩ)

Дейв Феърфакс седеше в друг хеликоптер „Супър Сталиън“, също придружаван от отряд морски пехотинци. Десният му крак непрекъснато трепереше — нервен тик, който издаваше силния му страх.

Носеше каска и бронирана жилетка, които му бяха големи, и държеше в скута си устройство за сателитна връзка. Чувстваше се съвсем дребен в сравнение с морските пехотинци около него.

Вертолетът се носеше ниско над вълните на Пасифика и летеше към…

Самотен супертанкер, закотвен край брега на Сан Франциско.

— Здрасти, Книга — извика той във виброфона си. — Виждаме нашия танкер, много е голям, да. Намира се точно там, където би трябвало — местоположението му отговаря на координатите, които ми даде. Танкерът е „Джуъл“, регистриран в Норфък, Вирджиния, собственост на „Атлантик Шипинг Къмпани“, далечно разклонение на „Аксън Корпорейшън“.

Кракът на Феърфакс продължаваше да трепери. Искаше му се да престане.

— А, и изчислих онова просто число на Мерсен — прибави той. — Божичко, тия числа са адски готини. Знаем само трийсет и девет, обаче някои са дълги два милиона цифри. Това е много рядък вид прости числа. Получават се чрез прилагане на строга формула: просто число на Мерсен = 2р–1, където „р“ е просто число, но отговорът също е просто число. 3 е първото просто число, защото 2²–1 = 3, и 2 и 3 също са прости числа. Започват с малки числа, обаче накрая стават огромни. Шестото число на Мерсен е сто трийсет и една хиляди седемдесет и едно. Основава се на простото число седемнайсет. Тоест 2¹⁷–1 = 131071, което също е просто…

— Значи отговорът е сто трийсет и една хиляди седемдесет и едно, така ли? — прекъсна го Книга.

— Хм, да — потвърди Феърфакс.

— Ще го предам на Плашило. Благодаря, Дейвид. Край на връзката.

Сигналът прекъсна.

Феърфакс намръщено се вторачи в изневеряващия си крак.

— Това върви с работата, господин Феърфакс — каза командирът на морските пехотинци, Трент, и кимна към крака на младежа. — Но щом Плашило ви възлага да го направите, трябва да се съгласите.

— Радвам се, че поне той ме смята за способен да го направя — измърмори Феърфакс.

Хеликоптерът с рев се носеше към танкера.

Ламанша, северно от Шербург, Франция

26 октомври

17:25 местно време (11:25 ИСВ САЩ)

„Черният гарван“ летеше в дъждовното небе. Ярки прожекторни лъчи пронизваха въздуха високо над съзвездието от светлините на супертанкерите в Ламанша.

Докато Руфъс, Майка и Найт търсеха целта в морето, Скофийлд разговаряше по радиостанцията с Книга II.

— Добре, пращам ти всичко — разнесе се гласът на младия сержант.

Навигаторът на Скофийлд изпиука: обозначеното от Книга местонахождение на всички кораби от програмата „Корморан“ вече беше записано в него. Скофийлд се ококори, когато видя имената: Арабско море, Тайванския пролив…

— А, Феърфакс ти изчисли шестото число на Мерсен прибави сержантът. — Сто трийсет и една хиляди седемдесет и едно.

— Сто трийсет и една хиляди седемдесет и едно… — Капитанът го записа. — Благодаря, Книга. Кажи на Дейвид, че скоро ще се чуем. Тук Плашило, край на връзката.

Той превключи канала и се свърза с американското посолство в Лондон.

— Какво е положението с подводниците ни, господин Моузли?

— Имам една добра и една лоша новина — отвърна Скот Моузли.

— Първо ми съобщете добрата.

— Добрата новина е, че имаме бойни подводници клас „Лос Анджелис“ и в Арабско море, и в Тайванския пролив — достатъчно близо, за да унищожим танкерите.

— А сега — лошата.

— Лошата новина е, че има още три танкера: в заливите на Ню Йорк и Сан Франциско и в Ламанша. В този район нямаме подводници, които да стигнат навреме. Ще трябва да бъдат обезвредени на място.

— Страхотно — безизразно отвърна Скофийлд.

— Ето го! — Руфъс посочи един закотвен в бурното море супертанкер, чиято палуба беше осветена от мощни прожектори — просто поредния исполински супертанкер сред много други, чакащи край френския бряг. — Транспондерният сигнал показва, че това е „Талбот“, и местонахождението му точно съответства на координатите.

— Браво, Руфъс — похвали го Скофийлд. — Благодаря ви за помощта, господин Моузли. Сега трябва да се захващам за работа. — Той се обърна към Найт и Майка. — Ще се заемем с танкерите по реда, в който ще стрелят. Този е първият. После ще си плюем на петите и ще обезвредим другите от разстояние. От някое сигурно място. Съгласни ли сте?

— Мен ме устройва — отвърна Найт.

— Върхът — присъедини се Майка.

— Пригответе се — решително каза Скофийлд. — Приближаваме се.