Целият самолет избухна в огнена топка, превърна се в пламтящ метеор, който изхвърли огнен език от другата страна на величествената сграда.
Сградата се разтресе, разлюля се и изплю нагоре колона дим. Гледката поразително напомняше за ужасния последен миг преди рухването на небостъргачите на Световния търговски център на 11 септември 2001 година.
— Откъснати сме! — извика Стреч от стълбищната площадка. — Не можем да слезем по стълбите!
Уест се извърна. Светът около него в буквалния смисъл на думата се рушеше. Небостъргачът се поклащаше. Покрай прозорците се издигаше димна стена, която скри слънцето.
— Нагоре — реши той. — Отиваме нагоре.
След няколко минути тримата изскочиха на хеликоптерната площадка на обхванатия от пламъци Буря ал Араб.
Пред тях се разкриваше гледка на крайбрежната ивица на Дубай — абсолютно равната пустиня се срещаше с водите на Персийския залив. Слънцето бе кървавочервено и забулено от дим.
— Това е абсурдно! — изкрещя Астро.
— Добре дошъл в моя свят — извика в отговор Уест и отвори вратите на малкото сервизно помещение в края на площадката.
Изведнъж сградата се наклони. Носещите елементи оглушително изскърцаха.
— Ловецо! Няма време! — извика Стреч. — Хотелът всеки момент ще рухне.
— Знам! Знам! — Уест продължаваше да рови в малкото помещение. — Ето!
И хвърли през вратата нещо в ръцете на Стреч — някаква раница.
Беше парашут.
— Стандартни мерки за безопасност по отношение на хеликоптерна площадка, намираща се на тази височина — обясни Уест и се измъкна с още два парашута. Хвърли единия на Астро. — Още веднъж добре дошъл в моя свят.
Затегнаха коланите на парашутите и изтичаха към края на площадката. Нямаше перила, а височината бе замайваща — цели осемдесет етажа над земята.
Стоманеният скелет на сградата изкрещя предупредително. Въздухът около тях започваше да трепти от горещината. Всеки момент щяха да рухнат…
— Скачайте! — викна Уест.
И те го направиха — скочиха едновременно от горящата сграда…
… миг преди горната третина на Бурж ал Араб да прекъсне връзката си с останалата част на небостъргача и да падне!
Величествената игла, хеликоптерната площадка и горните двайсет етажа се наклониха като едно цяло и паднаха на една страна като в каданс, огънаха се на мястото, където се бе разбил самолетът, преди да се откъснат напълно и да полетят надолу, сякаш преследвайки трите фигурки, които бяха скочили само миг преди това.
Но в следващата секунда над фигурките разцъфнаха куполите на парашутите и смелчаците умело се насочиха встрани от пъкъла. След няколко секунди се разнесе оглушителният грохот на стоварващата се върху земята горна част на изящния допреди малко най-красив хотел на света.
Невероятната гледка щеше да се появи във всички вестници по света на следващия ден, редом с изображенията на обезглавения небостъргач.
За извършител бе обявен самотникът Ърл Макшейн, който изгарял от желание за мъст след катастрофата на 11 септември. По дяволите, той дори беше писал до местния си вестник след трагичната дата и бе призовал за възмездие.
Така че в един момент явно бе решил да вземе нещата в свои ръце и да отмъсти на една ислямска страна по абсолютно същия начин, по който ислямските терористи бяха атакували Америка: чрез забиване на самолет в най-големия им и най-известен небостъргач.
За щастие — и това бе съобщено от всички вестници — благодарение професионализма на хотелския персонал, на безукорната процедура по евакуация и бързото реагиране на съобщението от летището за отклонилия се самолет, кошмарната атака не бе отнела нито един човешки живот.
Всъщност единственият живот, който Ърл Макшейн бе успял да отнеме, бе неговият.
Естествено в часовете след събитието бе спрян целият въздушен трафик.
Небето над Емирствата остана празно през цялото следващо денонощие. Нямаше нито един полет.
Не, имаше един.
На един самолет бе дадено разрешение да излети от строго охранявана самолетна писта в периферията на Дубай.
Черен 747, който отлетя на изток… към Китай.
Първият самолет на следващия ден бе частен „Лиърджет“, собственост на Шейх Анзар ал Абас, и на борда му имаше трима пасажери — Зоуи, Лили и Алби.
След къс разговор между Уест и Алби на пистата на военната база предния ден беше взето решение екипът да се раздели на две, така че Зоуи и децата отлетяха в точно противоположната посока — към Англия.
Второто изпитание
Измъкването от Китай
„Халикарнас“ мина високо над Хималаите и навлезе в китайското въздушно пространство.
Черната му абсорбираща лъчите на радара боя и начупеният многостен на фюзелажа гарантираха, че няма да се покаже на екрана на нито една радарна система. Тези характеристики обаче не означаваха, че няма да бъде засечен от по-съвременна сателитна система за наблюдение.
Малко след излитането им от Дубай Джак се бе обърнал към двамата нови членове на екипа — американския десантник Астро и саудитския шпионин Лешояда:
— Окей, господа. Време е да ми разкажете каквото знаете. Темата е ясна — затворът Синтан.
Младият американски лейтенант отговори с въпрос:
— Сигурен ли си, че онова, което смятаме да направим, е разумно? — попита с основание. — Струва ми се, че се справяш отлично и без този… Магьосник. Защо не тръгнем веднага по следите на Камъните и Стълбовете? Магьосника може само да стане повод да изострим отношенията си с китайците.
— Аз знам само онова, което Магьосника ми е казал или е написал черно на бяло — отговори Джак. — Единствено необятните му познания по тази тема могат да ни дадат някакъв шанс да стигнем до успех. И дори само това съображение е предостатъчно да се изправим срещу китайците. Но… има и друга причина.
— И тя е?
