— Не… Тази отсечка от пътуването ще е под контрола на допълнителна охрана… може би военна част. Но за вътрешното прехвърляне ще използват само обикновена затворническа охрана. — Джак прехапа устна. — Няма да стане красиво… всъщност ще е доста грозно, ако изобщо сработи… но това е единственият ни шанс да ги измъкнем, стига изобщо да е възможно.
Двете сиви бетонни постройки бяха кацнали на съседните планински върхове като два замъка във фантастичен свят, извисени високо в облаците над суровата планинска пустош.
По-голямата постройка, Синтан 1, бе на шест етажа. Беше се разположила лениво на своя връх, издадеш над пропастта, сякаш някакъв бог бе пуснал отвисоко парче пластилин върху най-високата част. Построен изцяло от мръсносив бетон — комунистическия принос в архитектурата, — сградата имаше четири високи кули, забити в небето.
По-малката сграда, Синтан 2, се намираше южно от голямата си сестра. Тя бе само на три етажа и имали само една кула. По-компактният й размер я правеше да изглежда по-непристъпна, по-уверена в непристъпността си всъщност. Беше си живо доказателство, че не е нужно да си голям, за да вдъхваш страх.
Двете постройки бяха свързани с мост, дълъг почти километър — прехвърляше страховита планинска клисура, дълбока поне сто метра. Този ден клисурата бе затисната от ниски облаци, които се промъкваха из планината като река от бяла мъгла.
Потъналата в тишина — ако се изключеше свистенето на планинския вятър — сцена можеше да бъде възприета и като красива, ако не бе усещането на смърт и отчаяние, надвиснало над това място.
Точно в дванайсет по обяд големият железен портал на Синтан 2 се разтвори с грохот и се видя затворническият влак.
С черните си железни вагони и подсилените с решетки прозорци по всичките пет вагона на композицията с изключение на онези на локомотива, влакът наподобяваше озъбен брониран звяр. Задържан сякаш насила на прага на портала, той пуфтеше като бик и изпускаше пушек.
Затворниците вървяха към средния вагон на композицията.
Бяха с разпокъсани дрехи и превръзки на очите и едва влачеха окованите си крака. Впрочем и ръцете им бяха в окови. Бяха само двама — Магьосника и Танка.
Подкарваха ги строги надзиратели — дванайсет на брой, точно колкото се полагаше за вътрешно прехвърляне. Всички надзиратели знаеха, че в Синтан 1 ги чакат два взвода на китайската армия, готови да поемат затворниците за пътуването им извън затвора.
Магьосника и Танка бяха вкарани в третия вагон. Заключиха оковите на краката им в метални полупръстени, заварени към пода.
Плъзгащата се врата на вагона се затвори с трясък, разнесе се пронизително изсвирване и бронираният влак излезе през портала: приличаше на зло изчадие, изтръгнало се на свобода от дълбините на пъкъла.
Влакът започна късото си пътуване по моста — нищожен на фона на величествената планина — и в същия миг в небето над него се появиха два летящи обекта, които бързо пикираха, загубиха всякаква прилика с птици и се видя, че са… хора, и по-точно двама облечени в черно мъже с криле.
Джак Уест-младши се стрелна надолу със скоростта на куршум. На лицето му имаше кислородна маска, а на гърба — свръхлеки криле от въглеродно влакно, известни като „Гълуингс“3.
„Гълуингс“ бяха СВП — средство за внезапно проникване, — разработено преди много години от Магьосник за американската армия. Бързи, безшумни и трудни за откриване, те представляваха едноместни планери, но с малки двигатели на сгъстен въздух, позволяващи продължителен полет с постоянна скорост. Американската армия в крайна сметка се бе въздържала от използването им, но Магьосника бе задържал за себе си няколко прототипа и Уест ги държеше на „Халикарнас“ за подобни ситуации.
Редом с Уест, екипиран по същия начин, пикираше Стреч.
Двамата бяха въоръжени до зъби, препасани с множество кобури с пистолети, автомати и гранати, и — това се отнасяше до Стреч — с компактно изглеждащо противотанково устройство за изстрелване на ракети „Предатор“4
Влакът громолеше по високия мост.
На по-малко от километър от него се извисяваше грамадата на Синтан 1: жп линията опираше във високата 30 метра стена, единственият вход, през която бе внушителен железен портал.
Но докато влакът се носеше по моста, двете крилати фигури се спуснаха над него, полетяха хоризонтално над петте бронирани вагона и увиснаха над локомотива.
Появата им остана незабелязана дори от пазачите на Синтан 1 — за тях вътрешното прехвърляне на затворници не бе нищо повече от безинтересна рутинна процедура. В крайна сметка историята на затвора не познаваше такова нещо като успешно бягство. И поради тази причина никой нямаше за задача да наблюдава преминаването на влака.
В мига, в който се изравниха с локомотива, Уест и Стреч прибраха крилата и кацнаха меко отгоре му.
Трябваше да действат без забавяне. Влакът вече бе изминал две трети от късото разстояние и порталът на основния комплекс вече се виждаше съвсем ясно.
Уест извади двата си пистолета „Дезърт Игъл“, залегна на предницата на локомотива и стреля в двата прозореца на машинистите.
Прозорците се пръснаха на парчета и той се плъзна през единия и скочи на пода на кабината.
Машинистите изкрещяха изненадано и посегнаха към пистолетите си, но ръцете им така и не стигнаха до тях.
Стреч също се плъзна ловко като гимнастик в кабината — и видя труповете на двамата китайци. Уест вече стоеше пред лостовете за управление.
— „Предатор“ — извика Уест с цяло гърло, понеже вятърът нахлуваше със свистене през пръснатите прозорци.
Стреч зареди противотанковото устройство, вдигна го и се прицели през дупката в предното стъкло.
— Готов! — извика на свой ред той.
В същия миг железният портал на Синтан 1 започна да се отваря, за да приеме приближаващия влак.
А Уест натисна лоста на скоростта докрай.
Докато порталът се отваряше, двата взвода китайски войници, строени на перона на Синтан 1, се обърнаха към бронирания влак — очакваха да намали скорост.
Онова, което видяха, бе точно обратното.
Бронираният влак нахлу през огромния портал на пълна скорост, без изобщо да намалява.
И от разбитото предно стъкло излетя струйка дим — следата на противотанковата ракета „Предатор“, насочена към…
