Шестте свещени камъка

То издаде приглушен звук и изхвърли нещо високо над движещия се влак.

Беше широка найлонова мрежа с тежести в четирите краища. Разтвори се над локомотива като гигантска паяжина — паяжина, създадена за сваляне на хеликоптери.

Обхвана перките на водещия хеликоптер и се омота около тях.

Витлото заяде, раздруса се и спря, а пикиращият хеликоптер изведнъж се превърна в планер с аеродинамиката на тухла.

Понесе се към речното корито под моста, превъртя се няколко пъти във въздуха, падна и се разби в титанична експлозия.

Стреч за миг погледна встрани и видя грамадния „Хайнд“ — летеше успоредно на дългия мост и на локомотива.

— Мамка му…

Хеликоптерът изстреля ракета от една от страничните си установки. Ракетата обаче беше насочена не към влака, а по-скоро към моста — ракета, имаща за цел да попречи на Уест да измъкне Магьосника и Танка. Фактът, че това щеше да доведе до смъртта на десетина надзиратели, изобщо не смущаваше китайските генерали, които бяха заповядали стрелбата.

— Проклет да съм! — изруга Стреч и повика Уест по радиото: — Ловецо! Взривяват моста…

— Ами карай по-бързо! — беше отговорът.

— Прав си всъщност!

Ракетата улучи моста точно в средата… само секунда след като през тази точка бе минал носещият се като стрела влак.

Детонацията разпиля на парчета железните ферми и към дъното на клисурата полетяха натрошени носещи греди.

Но мостът устоя… поне за момента.

Влакът се носеше напред, до отвора на тунела в склона на планината му оставаха само стотина метра.

И тогава се разнесе протяжен стон. Прощалният писък на огъващи се стоманени греди.

Величественият мост бавно се разлюля и започна да се разпада от средата към двата края.

Гледката бе невероятна.

Бавно рухващият мост, който пропадаше в центъра, и бронираният влак — по някакво чудо все още върху моста, — който се носеше към източния му край, преследван от разширяващата се празнина, пълзяща към склоновете.

Само че влакът бе със съвсем мъничко по-бърз.

Стрелна се по края на моста и изчезна в зейналия тунел само секунда преди релсите зад последния вагон — всъщност това бе локомотивът, използван при движение в обратна посока, — да изчезнат завинаги в пропастта.

Джак стигна до третия вагон — онзи със затворниците — в момента, когато изведнъж настъпи мрак.

Надзирателите не желаеха да отстъпят без борба, особено в тъмнината на тунела, погълнала в себе си целия влак.

Джак смъкна върху очите си очилата за нощно гледане и влезе във вагона. Пред него се разкри гледка във фосфоресциращо зелено и той видя…

… двама яки китайски надзиратели. Държаха пред себе си Магьосника и Танка, опрели пистолети в главите им. Върху очите на двамата професори имаше превръзки. Нито един от пазачите не разполагаше с очила за нощно виждане, така че те изплашено се оглеждаха… но пък нямаха никаква нужда от висши технологии, за да пръснат мозъците на заложниците си.

Щом чуха шума от отварящата се врата, единият пазач извика:

— Хвърли оръжието или ще им…

Бум-бум!

И двамата надзиратели се свлякоха на пода. В челата им имаше дупки — на едно и също място, в центъра.

Джак дори не забави ход.

Другите двама надзиратели във вагона не се оказаха толкова смели и Джак бързо ги затвори в една от резервните килии, после залости задната врата с брадвичката от противопожарното табло: не искаше да се занимава с други противници.

Върна се при Магьосника, дръпна превръзката от очите му и ужасен погледна подутото му лице.

— Магьосник, аз съм… Господи, какво са ти направили…

Лицето пред него бе плетеница от порезни рани и смъкната кожа. По ръцете и гърдите на Магьосника се виждаха характерните белези от изгаряне с електричество. Дългата му бяла брада бе сплъстена от засъхнала кръв.

— Джак! — изпъшка Магьосника. — Джак… Съжалявам! Съжалявам, че те забърках в това. Мислех, че ми е дошъл краят. И през ум не ми мина, че ще дойдеш…

— Ти нали щеше да направиш същото за мен — каза Джак и огледа дебелите халки в пода, за които бяха заключени оковите на двамата. — Но да не бързаме да празнуваме. Още не сме се измъкнали.

После свали от колана си с инструменти малка горелка, запали я и се залови за работа.

Влакът се носеше в мрака.

В същото време вторият атакуващ хеликоптер заобикаляше планината, за да стигне изхода на тунела.

Много по-високата му скорост му позволи да изпревари влака и той увисна във въздуха с готови за стрелба оръдия, насочени срещу тъмната дупка.

Но нещо съвсем друго излетя от тунела малко преда влака.

Ракета „Предатор“.

Ракетата остави права като стрела струя дим след себе си, заби се в увисналия пред входа хеликоптер и го взриви на милиони парчета.

След това с гневен рев от тунела изхвръкна и влакът, и като следваше трасето на жп линията, остро зави наляво.

Само че оставаше най-гадният от всичките му преследвачи.

Тежкият хеликоптер „Хайнд“.

Той вече летеше успоредно на влака, следваше Стреч по всички извивки и не му даваше и миг покой. Обстрелваше локомотива с безмилостен огън.

Но изведнъж огънят престана.

Стреч се намръщи. Не бе очаквал това.

Какво ставаше?

Чу тропот по покрива.

И в следващия миг през един от разбитите прозорци скочи тъмна фигура.

Два тежки ботуша се забиха в гърдите на Стреч и го запратиха на пода.

„Проклятие! Какъв глупак съм! — помисли, докато падаше. — Това са надзирателите от задните вагони. Промъкнали са се по покрива…“

Надзирателят, който го бе повалил, вдигна пистолета си, но Стреч го изрита жестоко в капачката на коляното. Китаецът изквича от болка, залитна и така даде на Стреч секундата, нужна му, за да извади своя пистолет и да го простреля веднъж, два пъти, три пъти… в гърдите.

Но трополенето откъм покрива не спираше.

Стреч стана… точно навреме, за да види три нови чифта ботуши да се смъкват пред прозореца. Вече почти скриваха гледката напред — дълга права отсечка, свършваща с ляв завой. От другата страна на завоя