— Кажи й, че идваме и че допълнително ще уточним времето и мястото допълнително. Ще трябва да използваме дългия маршрут.
— Разбрано.
— Астро, обади се на твоите началници и им кажи да изпратят в Англия Жертвения камък на маите. И ако са им известни местонахожденията на които и да било Стълбове — а нещо ми подсказва, че те знаят много неща, — нека добавят и тях.
— Ясно.
— О, кажи на твоя приятел от ЦРУ Робъртсън, че очакваме от него да използва влиянието си върху старите приятели на Америка, Сакс-Кобург-Гота, и да ги накара да донесат техния Стълб.
— Сакс кой?… — обърка се Астро.
— Той ще разбере.
— Окей… — каза Астро и тръгна към комуникационната конзола.
Джак се обърна към Лешояда, който седеше наблизо.
— Ще ми трябва и Стълбът на дома Сауд, Лешояд.
— Известна ми е репутацията ти на безразсъден човек, капитане, но това граничи с чиста проба наглост — отвърна Лешояда. — Изглежда, наистина си много смел.
— Да, адски смел. — Уест тръгна към кабинета си. — Сега, ако никой не възразява, безразсъдно смело ще взема душ, след което не по-малко решително ще поспя. Събудете ме, когато навлезем над Източна Европа.
След няколко минути Джак вече беше чист и лежеше с отворени очи в каютата си. Изведнъж се сети за още нещо.
Той натисна бутона на интеркома над леглото си.
— Да, Ловецо? — разнесе се гласът на Скай Монстър от пилотската кабина.
— Говори ли вече със Зоуи?
— Преди секунда приключих.
— Обади й се отново от мое име и й кажи да предаде следното съобщение на Лили: „Тате казва, че те обича и че му липсваш. Лека нощ“.
— Разбира се, приятелю.
Джак изключи интеркома и след секунда вече бе дълбоко заспал.
Сънува много неща — основно разни спомени, повечето хубави, други ужасяващи, — но най-вече сънува Лили, ведрото й усмихнато личице и дома, който заедно си бяха създали в едно отдалечено ъгълче на Северозападна Австралия…
Момичето, наречено Лили
Трета част
През месеците след завъртането на Тартар през март 2006 хората на Джак Уест се бяха върнали в страните си… с изключение на Стреч, понеже родната му страна, Израел, го бе обявила за персона нон грата, след действията му по време на мисията. И той бе стоял при Джак, Магьосника и Мечо Пух.
Трябваше да се пишат отчети, трябваше да се подновяват кариери. В крайна сметка не беше много типично за един професионален войник да изчезне в десетгодишна мисия и подобно отсъствие трябваше по някакъв начин да бъде обяснено пред различни администрации. Една от положителните страни бяха дължимите повишения, които сега влизаха в сила със задна дата.
Разпускането на отряда естествено се отрази на Лили, защото тези воини бяха най-близкото нещо до семейство, което някога бе имала.
Тя се чувстваше като Фродо в края на любимата й книга „Властелинът на пръстените“. След като бяха изпълнили успешно мисията, променила Земята, сега всички трябваше да се върнат към ежедневието… но възможно ли бе да намери удовлетворение в него след задъхващото приключение, което бяха изживели? И нещо още по-лошо: как да се държиш с обикновените хора, които не знаеха — дори не подозираха и нямаше как да узнаят — за великите дела, които си извършил за тяхното добро?
За щастие старите приятели често ги посещаваха във фермата на Джак, а след като получи като подарък свой собствен мобилен телефон — велик ден в живота й — Лили поддържаше връзка с тях чрез SMS-и. И разбира се, винаги когато бе възможно, пътуваше, за да ги види: Мечо Пух в Дубай, Магьосника — навсякъде по планетата, Фъзи в Ямайка и Зоуи в Ирландия.
Зоуи.
Любимите моменти на Лили бяха свързани с посещенията на Зоуи в Австралия. Отначало това ставаше доста трудно, понеже един безчувствен дръвник, подполковник в ирландската армия — напълно неосведомен за героичната роля, изиграна от Зоуи по време на мисията „Седемте чудеса“ — бе настоял тя да бъде преобучена и преназначена в Сиатан Фиалноглах ан Ейрм.
„Обикновени хора. — Лили въздъхна. — Ужас!“
Уест естествено усещаше всичко това. Истината бе, че понякога и той се чувстваше по подобен начин.
Решението бе просто.
Трябваше да намерят нови предизвикателства, които да ги ангажират.
Най-хубавото за Уест, смяташе Лили, бе, че Магьосника често го питаше разни неща и му поставяше по имейла за решение разни ребуси. Например: „Джак, би ли проучил за мен племето неета от Конго?“ или „Можеш ли да ми намериш експертен превод на гатанки на Аристотел?“ или „Би ли разбрал какви са имената на всички хора птици от Великденския остров?“.
Но един ден, точно когато се чудеше как да подходи към една адски интересна загадка, Джак измисли Лили една изненадващо нова, за която тя се оказа и тотално неподготвена.
Училище.
Тъй като из северните пустини на Австралия не е като да не се разминеш от училища, Лили отиде в престижния пансион за надарени деца.
Престижен или не, децата са си деца, и за едно момиченце, израснало сред закоравели воини в отдалечена ферма в Кения, училището се оказа объркващо и сложно преживяване.
Джак, разбира се, знаеше, че ще се окаже именно така… но едновременно с това бе убеден, че това е абсолютно необходимо.
Колко трудно се бе оказало обаче стана ясно на първата родителска среща.
Облечен в джинси и сако, скриващо мускулестата му фигура, и с ръкавици, прикриващи изкуствената му лява ръка, Джак Уест-младши — командос, авантюрист и собственик на две дипломи по история на
