… и ахна.
Джак Уест-младши бе виждал доста големи пещери, включително една в югозападните планини на Ирак, където някога се бяха намирали Висящите градини на Вавилон.
Но дори
Наложи се да изстреля още няколко ракети, за да я освети изцяло.
Пещерата бе необятна — невъобразимо огромна, приблизително кръгла и почти половин километър в диаметър.
И бе шедьовър на строителното инженерство: несъмнено представляваше природно образувание, макар и дооформена с помощта на човешки труд — тук бяха работили десетки хиляди работници, прецени на око Джак, — за да стане още по-впечатляваща, отколкото я бе създала природата.
Осем извисяващи се каменни колони подпираха високия таван. Това явно бяха някогашни варовикови сталактити, които с течение на хилядолетията се бяха срещнали със съответните им сталагмити и бяха образували масивни носещи колони. Но по време на този процес цели армии китайски труженици бяха вложили огромен труд, за да ги оформят в красиво орнаментирани колони, окомплектовани с декоративни балкони.
А над всичко това доминираше колоната в самия център на пещерата.
По-дебела от останалите и изцяло дело на човешка ръка, тя изглеждаше като изящна кула, величествена
Това определено бе най-украсената от всички колони — по нея имаше много балкони, фортифицирани входове, сводести процепи, а в основата й се виждаха четири каменни стълбища, които водеха до четири каменни портала.
Тази кула и останалите колони бяха заобиколени от широко застинало езеро, запълнено с тъмна маслоподобна течност, която определено не бе вода. Изглеждаше матова под светлината на изстреляните от Уест ракети. От тунела към кулата в центъра се простираше редица издигащи се на два метра височина стълбове с плочи за стъпване — несъмнено нещо като мост, само че мост, който очевидно криеше неприятни изненади.
— Живак — каза Астро, като отдръпна за миг маската от лицето си, за да подуши парите на езерото. — Издава го миризмата. Силно токсичен. Задръства порите и е способен да причини отравяне дори през кожата. Само не падайте в него.
Магьосника се присъедини към Джак и останалите и изрецитира:
В най-високата стая на най-високата кула
в най-ниската част на най-долната пещера
ще ме намериш.
— От Конфуций — поясни. — Книга трета на вечните максими. Досега не можех да си обясня смисъла.
От мястото, където се намираха, започваше сводест път от ковано желязо, който стигаше до първата плоча за стъпване. В нея бе издълбано ново послание на древнокитайско писмо:
Дългото пътуване
започва с една крачка.
Така и това последно предизвикателство
започва и свършва с една крачка.
Магьосника кимна и каза:
— Подходящ цитат. „Всяко пътуване започва с една крачка“ е цитат, приписван едновременно на Лао Дзъ и Конфуций. Историците просто не могат да решат на кого е тази мисъл. Така и тук, където двата пътя най-сетне се събират, има само един цитат.
— Къде е тогава уловката? — попита Ятагана.
Уест разглеждаше плочите, кулата и величествената пещера. Замисълът постепенно му се изясняваше.
— Това е капан за време и скорост — тихо каза той.
— Господи, прав си — съгласи се Магьосника.
Астро обаче се намръщи.
— Какво? Какъв е този капан?
— Голям — загадъчно отговори Магьосника.
— Този вид капани обикновено започват с първата стъпка — поясни Уест. — Тя задейства капана. След това трябва да влезеш и да излезеш, преди капанът да е сработил. Трябва ти бързина и точност — иначе няма да преминеш. Предполагам, че в мига, в който някой от нас стъпи на първата плоча, това включва механизма на капана. — Обърна се към Магьосника. — Макс?
Магьосника помисли малко:
— „В най-високата стая на най-високата кула в най-ниската част на най-долната пещера“. Предполагам, че е там горе — в най-високата стая на онази кула. Мисля, че е дошъл моментът за твоята скорост и умения, Джак.
— Не знам защо и на мен ми се върти същата мисъл — подхвърли Уест.
Той започна да сваля тежката си екипировка и накрая остана по тениска, панталоните си от здрава тъкан, обущата и долната половина на кислородната си маска, така че очите му не бяха скрити. Металната му лява ръка блестеше под мъждивата светлина. Сложи си пак пожарникарската каска и хвана в едната си ръка намотано катераческо въже. Запази колана си с двата пистолета.
— Да не отива сам? — попита изненадано и донякъде подозрително Ятагана.
— За това изпитание най-важното качество е бързината — отговори Магьосника, — а в такива места няма по-бърз на света от Джак. Оттук нататък той е сам. Понеже е единственият, който би могъл да го направи.
— Добре, ясно — прекъсна го Уест. — Стреч, ако прецениш, че съм в опасност, няма да се разсърдя на малко помощ.
— Разбрано, Ловецо.
Джак се обърна към дългата редица плочи за стъпване, която водеше към колосалната кула.
Пое дълбоко дъх.
Засили се и скочи на първата плоча.
В мига, в който кракът му докосна плочата, в огромната пещера се размърдаха различни неща.
Първо от тавана се посипа откос от сталактити — всеки с човешки ръст; заваляха като дъжд по петите на бягащия Джак Уест.
Джак скачаше от плоча на плоча на два метра над повърхността на мъртвото живачно езеро, а зад него се сипеха островърхи варовикови снаряди. Някои се разбиваха в плочите, по които току-що бе минал, други се забиваха в езерото около тях. Но той съумяваше да изпреварва смъртоносния дъжд.
Най-лошото бе, че канонадата го разсейваше, но точно такъв бе замисълът — да накара стигналия толкова далеч натрапник да сбърка, — само че Джак запазваше концентрация и сили за последния двестаметров спринт.
Стигна до стъпалата в основата на кулата, без да намалява ход, изкачи ги, като прескачаше по две, и се изправи пред високия сводест портал в същия миг, в който на прага му се изсипа малък водопад киселина с кехлибарен цвят.
Джак се гмурна под струята и се претърколи с кълбо напред буквално част от секундата, преди киселината да образува непроходима завеса.
