античността — седеше на нисък пластмасов стол пред мъничък пластмасов чип лице в лице с личната наставница на Лили — жена с очила, казваше се Брук. „Наставник“, бяха обяснили на Джак, означаваше просто учител, имащ за задача да следи изкъсо развитието на Лили в училище.
Дългият списък от забележки на Брук накара Джак да се усмихне в себе си — запази обаче загриженото си изражение.
„Лили излага учителката си по латински в клас. Позволява си да я поправя пред останалите ученици“.
„Представя се отлично по всички предмети и има средна оценка в тестовете над 90%, но оставам с убеждението, че може още повече. Струва ми се, че прави само колкото е нужно, за да заслужи «чавка» в графата, без да показва онова, на което е способна. Нашата учебна програма е възможно най-натоварената в страната, а на нея — представяте ли си! — й е скучно“.
„Много е придирчива по отношение на приятелите си. Сдружила се е с Алби Калвин, което е чудесно, но доколкото знам, няма нито една приятелка“.
О, накара малкия Тайсън Врадли да се разплаче, като му изви китката със странна хватка. Училищната лекарка каза, че едва не му е счупила ръката.
Уест знаеше за този случай.
Малкият Тайсън Врадли — калпазанин и грубиян — един ден се опитал да тормози Алби: поискал му парите за обяд.
Лили се намесила и когато Тайсън посегнал към гърлото й, го сграбчила за китката и я извила, принудила го да падне на колене и едва не му счупила ръката… точно както я бе научил да прави Уест.
Тайсън повече не бе посмял да се занимава нито с Алби, а още по-малко с Лили.
На тази родителска среща Уест се запозна с майката на Алби, Лоуис Калвин.
Симпатична плаха женица от Америка, тя живееше в Пърт със съпруга си — директор на минна компания бе разтревожена и неспокойна и просто не можеше да не се безпокои за даровитото си дете.
— Този ужасен учител по физкултура просто го тероризира — оплака се тя пред Джак на чаша кафе. — Наистина не разбирам защо нежно дете като Алби трябва да се занимава със спорт. Ами ако някой го удари по главата? Синът ме е способен на забележителни неща в математиката — неща, които учителите дори не се сещат, че може да бъдат направени — и всичко това може да отиде нахалост заради една-единствена травма в главата по време на футболен мач. Само че ужасният учител по физкултура твърди, че спортът е задължителен, и не мога да го разубедя.
Лоуис беше прекрасна жена и явно обожаваше Алби, но Джак подозираше, че малко пресилва нещата… да като по-късно същия следобед не се запозна с учителя по физкултура г-н Найсмит.
Г-н Тод Наймист се оказа як мъжага с впити тенис гащета и подчертаваща мощните му бицепси фланелка. Нямаше никакво съмнение, че за едно дете той изглежда истински гигант. Но за Джак това бе само по-голяма версия на Тайсън Врадли — възрастен грубиян.
Якият учител по физкултура, изглежда, оцени по достойнство габаритите и позата на Уест, когато той седна пред него. Извади папка с името на Лили. Разсеяно стискаше с другата си ръка тенис топка.
— Лили Уест… — започна той и запрелиства папката. — А, да. Та значи тя отказа да участва в игра на народна топка. Заяви, че е глупост, а аз съм „безмозъчен тъпанар, който не знае нищо за реалния свят“, ако си спомням правилно.
„О, боже!“, помисли Джак. Този случай не му беше известен.
— Божичко — каза на глас. — Наистина съжа…
— Вашето момиче не е много атлетично — продължи г-н Найсмит, като го прекъсна. — Но според другите учители е много умна. Сега, читанките са едно и аз разбирам, че училището ни наистина се съсредоточава върху академичните качества. Но между нас казано, аз обичам спорта. И знаете ли защо го обичам?
— Не мога да си представя…
— Защото той възпитава екипното мислене.
Джак почти изскърца със зъби, защото прекрасно знаеше какво бе направила Лили заради лайнари като този пред него.
— Така ли било? — бавно попита той.
— Абсолютно — отговори Найсмит и подхвърли топката във въздуха.
Бърз като светкавица, Джак я улови под носа му с лявата си ръка, забил леденостудения поглед на сините си очи в лицето на физкултурника.
— Господин Найсмит… Тод. Дъщеря ми е добро дете. Аз Нямам никакъв проблем с нейната представа за лоялност и работа в екип. Извинявам се, че ви е нагрубила. Този неин инат… предполагам, че го е възприела от мен. Но… — Джак без видимо усилие стисна топката с механичната си лява ръка и тя с гръм се спука. Той я хвърли на пода. Г-н Найсмит разшири очи и от увереността му не остана и следа. — Но може би трябва да опитате да я заинтригувате на малко по-интелектуално ниво. Струва ми се, че реакцията й ще ви хареса повече. О… и, господин Найсмит… Тод… ако малкият й приятел Алби Калвин не иска да играе мач, не го насилвайте. Така тревожите майка му. Това, мисля, е всичко.
С тези думи Джак стана и остави Тод Найсмит да седи с провиснала челюст.
По този начин Лили заживя с мисълта за ваканциите и уикендите, когато можеше да се върне във фермата и да се срещне със старите си приятели.
Посещенията на Магьосника бяха особено специални, макар че с времето ставаха все по-редки. Имал работа, оправдаваше се той, работел върху много важен проект — проект, на който бил посветил живота си.
Лили изпитваше особена тръпка да чете бележките му, изпълнени както винаги с древни загадки и разни символи. В няколко случая дори помогна на Магьосника с превода на надписи, написани със Словото на Тот — древен език, който единствено тя и още един човек можеха да декодират.
На два пъти Магьосника доведе своя партньор в изследванията Танака.
Лили веднага хареса Танка. Умен, внимателен и забавен, той още при второто си посещение й донесе играчка от Япония — малко кученце робот, създадено от „Сони Корпорейшън“, казваше се Айбо. Лили бързо го прекръсти на сър Лайселот и също толкова бързо се научи да го използва, за да тероризира Хор. Елементарна пренастройка от Магьосника подобри инфрачервените датчици на сър Лайселот, които се използваха при движение — промяната доведе до това, че играчката започна да лае при разпознаване на движение дори на тъмно. Това даде повод за няколко страхотни игри с Алби, в които задачата беше да се промъкнеш покрай свръхнаблюдателното куче робот, като лазиш по корем.
На дясната ръка под лакътя Танка имаше татуировка, която заинтригува Лили: изобразяваше японски йероглиф, скрит зад знамето на Япония. Вечно любопитна относно всичко, свързано с езиците, един ден тя се опита да открие в интернет значението на символа, но не го намери никъде.
Но у Танка имаше и нещо друго, което впечатляваше Лили още по-силно: в него се долавяше огромна тъга, в погледа му имаше празнота, която Лили бе доловила още при първата им среща.
Когато го попита защо, той й разказа за детството си.
— Бях малко момченце, горе-долу на твоята възраст, когато моята страна влезе във война с Америка. Живеех в Нагасаки — много красив град. Но когато американските самолети започнаха да бомбардират градовете ни, без да подбират, родителите ми ме изпратиха при баба ми и дядо ми в провинцията… И когато американците хвърлиха над Нагасаки ужасната си бомба… родителите ми бяха унищожени… превърнати в пепел.
Лили знаеше отлично какво означава да нямаш родители — тя така и не бе видяла своите, — поради което между нея и Танка се установи много особена връзка.
— Аз не съм много голяма — съвсем сериозно му каза тя, — но едно от най-важните неща, които научих в този живот, е следното: макар да е невъзможно то да замени истинското, винаги можеш да намериш ново
