световна война. Съдиха го задочно за неизпълнение на заповед и го осъдиха на двайсет и пет години военен затвор. Все още има валидна заповед за задържането му.
— Пират ли е? — Лили не разбираше.
— За африканския народ е герой — единственият, който се противопоставя на местните главорези, като им спира пратките с оръжие. Освен това снабдява безплатно хората с храна, без да иска нищо в замяна. Наричат го Морския рейнджър. За нещастие краде прекалено много от храната, изпращана от западни компании, така че за Съединените щати и Великобритания е пират.
Лили смръщи вежди.
— Когато го видях на Нова година, ми се стори… някак познат. Имам чувството, че вече съм го виждала.
— Да. Наистина си го виждала.
— Така ли? Къде?
— Когато беше много мъничка и още живеехме в Кения. Ти беше още бебе, а Уик едва бе започнал новия си живот. Криеше се, така че аз го подслоних при нас за известно време… Играехте си на криеница. Много ти харесваше. Сега вече официално си моя дъщеря, а
Така протичаше животът на Лили — във фермата с Джак, в училище с Алби, и със Зоуи и Магьосника, когато им дойдеха на гости — до онзи чудесен летен ден, когато небето над фермата потъмня от парашути.
Втората среща
Откриване на храмовете светилища
— Тате!
Лили скочи в ръцете на Уест в мига, в който той влезе в централната лаборатория на базата за подводници К–10, след като му бе отнело цели три дни да се добере до Англия.
Разположената на помитан от ветровете остров в устието на Бристол Чанъл К–10 бе служила като място за зареждане и ремонт на американските военноморски съдове по време на Втората световна война. След войната, като жест на благодарност от страна на американците, на британците било разрешено да продължат да използват острова. И до ден-днешен обаче той си остава американска база на английска територия.
По американската класификационна система това е база „ниво Алфа“ — с най-висок коефициент на секретност — и заедно с Диего Гарсия в Индийския океан е единствената база извън континентална Америка, на която се поддържат и съхраняват така наречените SLBM — балистични ракети с ядрено оръжие, изстрелвани от подводници.
В напълно съвременната лаборатория имаше десетина души: Зоуи и децата, близнаците с техните тениски с надпис „Нивото на кравата“, двама саудитски командоси, които охраняваха малко кадифено куфарче, оставено помежду им (Лешояда веднага отиде при тях), и Пол Робъртсън — американският дипломат/шпионин, с когото се бяха запознали в Дубай и който бе пристигнал със значително по-голям куфар марка „Самсона“ Щом зърна Магьосника — белезите по лицето още розовееха, — Лили пусна Джак и прегърна възрастния мъж.
Уест веднага отиде при Зоуи.
— Здрасти. Казвай…
— Докато те чакахме, не стояхме със скръстени ръце. Данните от Стоунхендж са просто поразителни.
Джак хвърли поглед към Робъртсън.
— Той донесе ли жертвения камък на маите?
— Пристигна сам само преди половин час. С Камъка на маите в онзи куфар.
— Не носи ли и Стълб?
— Не. Каза, че Америка не притежава такъв.
— Хмм… А какво каза за Стълба, който е притежание на Сакс-Кобургите?
— Разбрах, че предстои да се появи не кой да е, а лично член на британското кралско семейство — и ще го донесе. Господин Робъртсън има известно влияние.
— Има си хас! А онези саудитци там?
— Те донесоха Стълба на дома Сауд — обясни Зоуи и неспокойно помръдна рамене. — Джак, можем ли наистина да се доверим на тези хора?
— Не — без колебание заяви Джак. — Изобщо. Но точно в момента те се проявяват като необичайно услужливи, а ние имаме нужда от помощта им. Големият въпрос ще дойде по-късно — доколко лоялни могат искат да бъдат? Засега просто стой с ръка близо до пистолета.
В този момент се отвори външната врата на лабораторията и влезе изключително привлекателна млада жена, следвана от двама охранители със заплашителни габарити, очевидно от британските Специални въздушни сили.
Пол Робъртсън веднага възкликна:
— А… Йоланте! Тъкмо се питах дали няма да изпратят теб…
И протоколно опря буза в бузата на младата жена — имитация на целувка. Жената носеше алена кадифена кутия с размера на ковчеже за бижута… или на Стълб.
Лили гледаше влязлата, онемяла от възхищение, защото бе малко да се каже, че тя е красива. Беше към 35-годишна, с черна коса, падаща върху раменете й и очевидно професионално оформена; гримът й бе поставен от експерт в занаята, а зелените й очи явно не пропускаха нищо.
Най-впечатляващото в тази млада жена обаче бе увереността й — небрежната й, но абсолютна вяра, че има право да е тук. Лили не бе виждала досега човек с подобно властно излъчване.
Пол Робъртсън се нае със задължението на домакин.
— Госпожице Йоланте Комптън-Джоунс, позволете ми да ви представя капитан Джак Уест.
Джак забеляза, че Робъртсън представя него на нея — тънкост в дипломатическия протокол, която освен кавалерството предполагаше и че жената е високопоставено лице.
Йоланте Комптън-Джоунс стисна ръката му здраво, по мъжки. Не скри, че го разглежда с интерес, и показа с усмивката си, че онова, което вижда, й харесва.
— Ловеца — каза тя, сякаш вкусваше думата. — Репутацията ви ви прехожда.
— Благодаря, госпожице Комптън-Джоунс.
— Казвайте ми Йоланте. Аз съм официалният Пазител на Личния кралски архив на дома Уиндзор —
