размери? Една извънземна цивилизация да направи стъпала, подходящи за човек — това ще е върхът на случайността. Не, тази пещера — това удивително съоръжение — е направена от човешки ръце, макар и преди много, наистина много години. От хора.
— Хора, които въпреки своя прогрес не са съумели да избегнат унищожението — подчерта Зоуи.
— А може нещо да ги е убило — намеси се Уест. — Докато са строили всичко това, е паднал астероид и просто ги е изличил от лицето на Земята.
— За сто милиона години може да се случат страшно много неща — въздъхна Магьосника. — Може да се появи нов животински вид, да се развие, да се утвърди и после да изчезне. Та нали Homo sapiens съществува само от някакви си стотина хиляди години. И нека не забравяме, че хората, построили тази Машина, поне са се опитвали да се спасят от връщането на Тъмната звезда.
— Магьоснико, съжалявам, че те прекъсвам, но били хвърлил един поглед на това? — помоли Джак, който междувременно бе отишъл до ръба на „балкона“ и гледаше през бинокъла си колосалната обърната пирамида.
Върхът на пирамидата се спускаше наравно с нивото на „балкона“, но отстоеше на стотина метра от тях.
— Върхът не е остър — отбеляза той и подаде бинокъла на Магьосника. — Плосък е.
— Както беше при Голямата пирамида? — попита Зоуи.
— Почти. Тук плоската част обаче е по-малка… доста по-малка — отговори Магьосника. — Горе-долу с размера на… — той погледна Стълба в ръцете на Джак — на това.
— Само че как да стигнем дотам, за да го сложим на мястото му? — попита Зоуи.
— Предполагам, по същия начин, по който стигнахме дотук — каза Джак и посочи пода под краката им.
Зоуи погледна надолу и видя символа на Машината, издълбан в мрамора. Тук обаче правоъгълниците в рисунката бяха с човешки ръст.
Джак постави пречистения Стълб в процепа най-близко до пропастта.
В същия миг се разнесе мощен грохот.
Джак се огледа, но не видя никаква причина за тътена.
А после от стената на пропастта, точно пред тях, започва да излиза тесен мост. И докато се издигаше, се разгъваше — дълъг каменен мост без перила.
Грохотът не спираше. Мостът продължаваше да се издига… още и още, докато в един момент с плътен удар не спря. Приличаше на грамаден каменен език, прострян над пропастта от краката на Джак до… обърнатия връх на пирамидата.
— Не е зле — одобри Джак.
И здраво хванал пречистения Стълб, Джак Уест-младши стъпи на моста — нищожно дребен в необятната Зала, над пропастта и под колосалната пирамида.
Бездната под него чезнеше в мрака.
Джак се опита да не мисли за това. Просто тръгна към гигантската бронзова пирамида, без да откъсва поглед от нея.
Зоуи и Магьосника следяха всяка негова крачка.
Джак стигна до края на моста и застана под върха на обърнатата пирамида…
Беше точно 6:11.
Горе първите лъчи на слънцето се отразяваха от повърхността на притихналото езеро.
Алби бе нагласил телескопа си върху една гладка площадка на пирамидалния остров, точно над двете клатещи се във водата надуваеми лодки.
След малко извика:
— Сатурн се издигна над Юпитер! Пролуката… се появи!
Часовникът на Джак показваше 6:12.
След цялото великолепие на залата, пирамидата и бездънната пропаст Джак се чувстваше малко странно пред толкова малкия връх на масивния обект.
Изведнъж пирамидата забръмча.
Беше нисък, басов звук… мощна разтърсваща вибрация, която отекна из пещерата.
Джак се стресна.
— Капитан Уест — чу се в ухото му гласът на Алби, — изплуването на Титаник започна току-що. Разполагате с около една минута, за да поставите Стълба.
— Благодаря — отговори Джак. — Усетих, че започва.
Застанал на самия край на моста, високо над пропаст, за която никой не знаеше колко е дълбока, той разглеждаше върха на бучащата пирамида.
Както бе забелязал още от „балкона“, тя не завършваше с остър връх. Върхът й беше плосък. Плоската част бе широка колкото длан, сякаш там бе имало пирамидион, който някой някога неизвестно защо бе отсякъл.
Виждаше се и геометрично правилна квадратна дупка — отвор, който отговаряше идеално на размера и формата на Стълба.
— Магьоснико? — каза Джак по радиото. — Някакви последни напътствия? Някаква церемония, към която следва да се придържам?
— Не ми е известна такава — отговори Магьосника. — Просто постави Стълба в пирамидата.
— Добре тогава…
Джак погледна за последен път часовника си. Беше точно шест и дванайсет.
Той хвана Стълба с две ръце и застанал високо над бездънната пропаст дълбоко под повърхността на земята, вкара пречистения Стълб в съответстващата му дупка във върха на пирамидата.
Стълбът влезе в отвора…
… и се заклещи в него. Подаваше се наполовина, но беше невъзможно да се помръдне.
Зловещото бучене мигновено престана.
Във въздуха се възцари тишина.
Джак затаи дъх.
И тогава —
Джак залитна назад и заслони очите си с ръка.
Ослепителната светлина освети пещерата и Джак видя колко дълбока е пропастта, над която стоеше. Беше невъобразима: дори сиянието на Стълба не можеше да достигне края на отвесните й стени.
С гръмотевично изтрещяване от Стълба се изтръгна дебел бял лазерен лъч и се устреми в дълбините на пропастта, към земното ядро.
Джак не можеше да го гледа — той беше непоносимо ярък.
Погледна нагоре, към пирамидата, чийто мащаб продължаваше да го поразява.
И видя Стълба.
Той
В този момент, бавно, постепенно, по всяка повърхност на Стълба се появи странен текст — бели символи.
Джак веднага ги позна.
Словото на Тот.
Тайнственият език, открит в Египет, който можеше да бъде четен само от оракулите на Сива — Лили и брат й Александър.
А след това си спомни наградата, полагаща се на онзи, който постави първия Стълб.
