четири такива, подредили се в колона в тесния тунел.
Трябваше да има и друг вход. Някаква пролука, през която да са се вмъкнали.
— Ей, Джак? — обади се Зоуи зад него. — Защо спря?
— Спряха ме. Едно голямо животно с много зъби.
— О…
Джак присви замислено устни.
Междувременно Зоуи се приближи плътно и светна с Фенерчето си над главата му.
— Не може да бъде!
И в този миг Джак каза:
— Твърде студено е.
— Какво?
— Още е много рано и кръвта им е прекалено студена, за да са опасни.
— Какво какво? — не разбра Зоуи.
— Крокодилите са студенокръвни. За да може един крокодил, особено голям, да е енергичен, кръвта му трябва да се стопли, обикновено от слънцето. Тези приятелчета изглеждат страховити, наистина, но е още много рано, така че не вярвам да са способни на действително агресивни действия. Можем да се промъкнем покрай тях.
— Не говориш сериозно!
В този момент зад тях се появиха Мечо Пух и Магьосника.
— Какъв е проблемът? — запита Мечо Пух.
— Ето го — отговори Зоуи и показа с брадичка колоната крокодили в тунела. — Но не се притеснявай: смелият ни капитан мисли, че можем да пропълзим край тях.
Мечо Пух пребледня.
— Да пропълзим!?
Магьосника погледна небрежно крокодилите и каза:
— По това време на деня кръвта им трябва все още да е много студена. Не вярвам, че в това състояние са способни на повече от това да хапят.
— Мен ме безпокои точно хапането — отбеляза Зоуи.
Джак си погледна часовника — беше 05:47.
— Нямаме избор — каза той. — Разполагаме с двайсет и пет минути да се доберем до върха, а това означава да минем покрай тези симпатяги. Аз влизам.
— Ъ-ъ… Ловецо — обади се Мечо Пух. — Знаеш… знаеш много добре… че бих те последвал… навсякъде. Но… и в най-добрата си форма… не понасям крокодили, а това тука…
— Няма нищо, Захир — успокои го Джак. — Никой не е абсолютно безстрашен и това се отнася дори и за теб. Остани тук. Няма да кажа на никого.
— Благодаря, Ловецо!
— Зоуи? Магьоснико?
Виждаше по лицата им, че мислят горе-долу същото.
Зоуи огледа тунела обречено.
— Не можеш да се справиш сам. Ще съм зад тебе.
А Магьосника каза:
— Цял живот съм мечтал да видя какво има точно зад тези крокодили. Проклет да съм, ако им позволя да ме спрат.
— Тогава да тръгваме — простичко каза Джак.
Запълзя и стигна до първия крокодил.
Огромното земноводно го караше да се чувства нищожен.
Когато наближи муцуната му, крокодилът отвори огромната си паст и нададе ниско предупредително ръмжене.
Джак поспря, пое дълбоко дъх, събра решителност, промъкна се покрай челюстите и запълзя възможно по-близо до извитата стена на тунела.
Очите му се изравниха с очите на крокодила… и Джак разбра, че тези очи — студени и безжалостни — са го наблюдавали по всеки сантиметър от пътя му.
Но чудовището не го атакува. Не направи нищо повече от това само тежко да се размърда.
Джак се изсули покрай него, панталоните му се отъркаха в издутия му търбух… а после се озова до назъбената му опашка.
Чак сега изпусна сдържания в гърдите си въздух.
— Минах покрай първия — съобщи той в микрофона си. — Зоуи, Магьоснико… можете да минавате.
С много страх и безкрайно пълзене Джак, Зоуи и Магьосника успяха да минат покрай петте гигантски крокодила.
И стигнаха до квадратен иззидан от камък кладенец, по чиито стени имаше стълби, спускащи се в полумрака.
Надолу се виждаха площадки, стените им като че ли бяха изписани с хиляди йероглифи; различаваха се големи изображения на кръглия символ на Машината.
Джак се спусна до първата площадка…
… и символът на Машината хлътна в стената, явно задвижен от невидим механизъм, и на мястото му зейна голяма кухина — кухина, която можеше да съдържа бог знае какви отровни течности…
… но в същия миг Стълбът в ръцете на Джак леко присветна и кухината моментално се затвори.
Джак се обърна към Магьосника и подметна:
— Човек май не може да мине покрай тези капани, без да държи Стълба в ръцете си.
— Така изглежда — съгласи се Магьосника.
Продължиха надолу.
На всяка площадка ги посрещаше и се отваряше символ на Машината, но щом по някакъв начин усетеше Стълба в ръцете на Джак, се затваряше.
Надолу и все по-надолу.
Магьосника съвестно броеше стъпалата. Най-сетне стигнаха до дъното. Стъпалата свършваха пред величествен сводест вход, висок поне шест метра. Зад него се простираше непрогледна тъмнина.
— Двеста шейсет и седем… — каза Магьосника. Джак пристъпи във входа и се взря в тъмнината. Дек полъх, студен и предупредителен, погали лицето му.
Извади ракетния си пистолет и стреля в тъмнината. След цели петнайсет изстрела продължаваше да стои на прага, зяпнал от удивление.
Шестметровият вход, под чийто свод стоеше Джак, изглеждаше микроскопичен в сравнение с пространството под него.
Входът бе на горния край на грамадна каменна стълба — стъпалата бяха поне петстотин, ако не и повече, — спускаща се до пода на огромна зала с кубична форма с дължина на страните поне сто и петдесет метра. Стъпалата обхващаха пълната широчина на залата, от стена до стена, и бяха с идеално правоъгълно сечение.
Таванът на фантастичната подземна зала се крепеше на гора от величествени колони, изсечени в пищния египетски стил и украсени в горната си част с ярки червено-синьо-зелени листа на лотос. Колоните бяха поне четиридесет, подредени в правилна решетка.
— Точно като в храма на Рамзес Втори в Карнак… — ахна Магьосника.
— А може би онзи храм е копие в чест на този — обади се Зоуи.
