— Да си командир е самотен занаят — каза тя.
— Понякога — отвърна той.
— Казаха ми, че вдъхваш лоялност у онези, които те следват — въздъхна тя и седна до него.
— Единственото, което правя, е да оставям хората да мислят с главите си. Изглежда, се получава.
Йоланте го изгледа продължително в полумрака, сякаш се затрудняваше как да оцени странното човешко същество, наречено Джак Уест-младши.
— Малко са способните да мислят самостоятелно — отбеляза тя.
—
— Не. Не е вярно. Не всички го могат — тихо възрази тя и отмести поглед.
— Ти спомена, че може би знаеш местонахожденията на
Думите му я извадиха от замислянето й и тя му се усмихна и повдигна вежда.
— Може би.
— Проблемът ни, както се досещаш, е, че разполагаме със саудитския, който е маркиран с едно тире, и вашия — маркиран с четири, което ги прави първи и четвърти. Само че в рамките на следващата седмица ще ни трябва вторият.
— Ако оживеем след днешния ден.
— Нека бъдем оптимисти и допуснем, че все някак ще оцелеем — настоя Джак. — Къде е?
Йоланте стана и облиза горната си устна.
— Според източниците ми вторият Стълб трябва да се намира в джунглите на Централна Африка, ревностно охраняван от племето, което го притежава през последните две хиляди години — неета.
— Изучавал съм неета. Канибали. Неприятни.
— Капитане… „неприятни“ не дава дори представа за тях. Нито дори „канибали“. Кръвожадни ми се струва по-подходящо. Обикновените канибали ще те убият, преди да те изядат. Неета няма да се сетят за това… Смята се, че около хиляда бежанци от Руанда, спасяващи от геноцида през 1998, се изгубили в джунглата и без да знаят, навлезли в района на неета. Не се измъкнал нито един. Да навлезеш в територията на неета е като да се оплетеш в паяжината на паяк.
— Друг въпрос — продължи Джак. — Какво знаеш за последния камък на Рамзес II, Чашата? Магьосника няма представа къде се намира.
— Никой не знае къде се намира — отговори Йоланте. — За историята Чашата е изчезнала отдавна.
— А знаеш ли какво прави тя?
— Не, нямам представа. — И Йоланте тръгна към вратата.
— Не ти вярвам — каза след нея Джак.
— И не би трябвало — отговори тя, без да се обръща — Не би трябвало.
Излезе от салона. Джак продължи да чете.
И двамата не бяха забелязали, че Лили се бе събудила.
И бе чула всяка тяхна дума.
След час осветлението в салона се включи и по интеркома се разнесе звучен сигнал.
— Добро утро на всички! — прогърмя жизнерадостният глас на Скай Монстър. — Джак, забелязах прав участък от магистрала на около четиридесет километра западно от Абу Симбел. Наоколо има само пустиня. Не мога да кацна на северната магистрала, понеже там се задават няколко колони туристически автобуси — те потеглят рано всеки ден от Асуан, за да стигнат в Абу Симбел веднага след изгрев-слънце. Западният път ми се струва достатъчно дълъг, за да ни послужи като писта, така че да можем да кацнем и да излетим, без никой да ни усети.
— Благодаря, Монстър — отговори Джак и стана. — Давай да кацаме тогава.
В сумрака на зазоряване огромните статуи на Рамзес Велики се извисяваха като завинаги застинали в камъка гиганти.
Сега се извисяваха над екипа на Уест.
Зоуи бе използвала безшумно несмъртоносно оръжие, за да обезвреди охраната на Стоунхендж, но Джак изобщо не опита подобни деликатни методи. Двамата пазачи, имащи нещастието да патрулират из популярния туристически обект, внезапно се озоваха пред дулата на четири автомата и след секунди лежаха в тясната караулка вързани и със запушени усти.
Джак се изправи пред четирите статуи на Рамзес, а Магьосника се отдалечи на стотина метра и застана пред по-малкия храм на Нефертари. Тук бе целият екип, с изключение на Скай Монстър и Стреч — те бяха на „Халикарнас“ и сега кръжаха високо над тях и наблюдаваха околността в очакване на сигнала за изтегляне.
— Далекомери — изкомандва Джак и двата лазерни далекомера — по един за всеки комплект статуи — бързо бяха извадени.
— Това ще бъде ли проблем? — попита Зоуи и кимна към втората от четирите статуи на Рамзес II. Незнайно кога главата й бе паднала.
— Не — отговори Джак. — В Древен Египет са броили отдясно наляво. Следователно „третото око“ се отнася до тази. — И той посочи втората статуя отдясно наляво.
Астро взе единия далекомер и с помощта на Мечо дух се спусна на рапел от каменния корниз над въпросната статуя.
Ятагана направи същото в храма на Нефертари, подпомогнат от Лешояда: и там „третото око“ се падаше на втората статуя отдясно наляво — статуя на Нефертари.
Докато двамата заемаха позиция, Уест се обърна и се загледа към язовира.
Величествената водна шир се простираше до хоризонта, тъмна и смълчана, и над нея бе надвиснало свръхестественото спокойствие, характерно само за изкуствените езера. Над водата се стелеше лека мъгла.
Отвъдният бряг се извиваше в широка дъга и точно пред него се издигаха няколко острова с пирамидална форма.
Джак знаеше, че в основата на много от тези острови и по цялата дължина на някогашния бряг има издълбани надписи: ЮНЕСКО се бе оказала неспособна да ги спаси от покачващите се води. Също както с язовира „Трите клисури“ в Китай.
Астро и Ятагана вече бяха на позиция.
Каменната глава пред Астро бе огромна, много по-голяма от него.
— Поставете далекомерите в очните ябълки — нареди Уест. — Уверете се, че са ориентирани по дължина на „погледа“ на статуите.
Астро и Ятагана изпълниха нареждането и с помощта на щипки фиксираха далекомерите към очните кухини на двете статуи.
След като приключиха, Уест нареди да коригират ориентацията на устройствата два градуса на юг, което трябваше да отчете промяната в оригиналното разположение на комплекса Абу Симбел в резултат на операцията пренасянето му от ЮНЕСКО.
— Включвайте.
— Двамата включиха далекомерите.
… и изведнъж два идеално прави, червени лазерни лъча прорязаха пространството над езерото, пробиха мъглата, скриха се в далечината…
… и се събраха в една точка на около два километра намираща се на един от малките пирамидални острови подаващи се над водите недалеч от отсрещния бряг.
— Господи! — прошепна Магьосника. — Намерихме го!
