— Трябваше да изхвърля много гориво на магистралата, когато улучиха двигателя. Смятам, че ще ни стигне до Руанда или дори езеро Виктория в Танзания. С други думи, още максимум час. После оставаме на изпарения.
— И ще се наложи да кацнем в Руанда? — попита Зоуи, за да се убеди, че е разбрала.
— Ще кацнем или ще паднем — уточни Скай Монстър. — По единия или другия начин в течение на следващия час ще стигнем до земята някъде из Африка.
— Имаме седем дни да се доберем до втория Връх — каза Магьосника. — Само че първо трябва да намерим втория Стълб, а той според Йоланте все още е притежание на племето неета в Демократична република Конго. В някакъв момент ще ни трябва хеликоптер, но до Конго можем да стигнем и по земя през Руанда.
— По земя през Руанда?! — възкликна Зоуи. — Неприятно ми е да напомням точно на теб това, Макс, но Руанда все още официално се смята за най-опасното място на Земята, а Конго е на второ място, отстъпва й със съвсем малко.
Магьосника взе карта на Централна Африка и я разгъна на конзолата в пилотската кабина.
— Ние сме тук, над Уганда — обясни Скай Монстър, — малко северно от езерото Виктория.
Магьосника посочи обширните южни области на Демократична република Конго, които обхващаха цялата лява част на картата, и каза:
— Конго почти изцяло представлява джунгла. Плътна джунгла. Пътищата се броят на пръстите на едната ръка, пистите за 747 са нещо непознато. Все пак в Руанда можем да откраднем хеликоптер, тъй като ООН е оставило там десетки пунктове за снабдяване.
— Ще ни трябва помощ — напомни Зоуи. — Припаси, език, местни обичаи. Соломон? Магьосника кимна.
— Да, Соломон. Ще му се обадя във фермата в Кения. Да видим дали ще може да докара в Руанда припаси и още нещо. Скай Монстър добави:
— Щом така и така ще докарва нещо, не е зле това нещо да включва и доста самолетно гориво. Никак не ми се иска да изоставям самолета си в Руанда. Има право на по-добра съдба.
Зоуи забеляза изражението на Скай Монстър — мисълта, че може да зареже вярната си машина в една от най-дивите страни на Африка, беше непоносима за него.
След малко обаче той се овладя и каза:
— Хайде, приятели, съберете си багажа, защото след четиридесет и пет минути кацаме.
Петото изпитание
Черният континент
Тъмнина, тишина, спокойствие.
Джак Уест се събуди от остра болка в дясната ръка.
Отвори очи…
… и откри, че се намира легнал по гръб върху масивна каменна плоча на дъното на дълбока квадратна яма, с разперени ръце, а грамаден чернокож забива с чук дебел пирон в дясната му длан!
Исполинът отново стовари чука си и за ужас на Джак пиронът този път мина през ръката му и се заби в малкото парче дърво, вложено в камъка отдолу. От раната бликна кръв.
Джак задиша тежко.
Обърна глава към лявата си ръка, но тя вече беше закована за друго дървено блокче — все още бе с кожената ръкавица. Краката му бяха вързани.
Истинският ужас на ситуацията го осени едва сега…
Разпъваха го легнал по гръб върху каменна плоча на дъното на яма, намираща се бог знае къде.
Опита се да огледа мястото, в което се намираше. Ямата беше дълбока около шест метра, стените й бяха от камък; светът над отвора й бе тъмен, осветяван само от светлината на огън. Може би беше в пещера или някаква мина.
В този момент чернокожият мъж, който приковаваше ръката му към камъка, извика: „Свести се!“ и над ръба на ямата се показаха четирима и погледнаха надолу.
Двама от тях Джак изобщо не познаваше — бяха американски войници, първият набит млад пехотинец с широко разположени немигащи очи, а вторият — също така здраво сложен американец от азиатски произход, облечен в униформата на морски пехотинец.
Третият му бе познат. Беше китаец, по-възрастен, с гневен поглед. Това бе полковник Мао Гонли от Китайската народна армия, когото Джак бе видял за последен път в системата от капани на Лао Дзъ. Бе го оставил да се дави в дима на газова граната, а на всичкото отгоре му бе счупил и носа.
Четвъртият обаче бе човек, когото Джак познаваше отлично. Реши (правилно), че двамата по-млади бойци са негови лакеи. Русокос и синеок, четвъртият бе американски полковник, известен с позивната Вълка. Джак не го бе виждал от години и беше повече от щастлив, че е така.
Вълка разглеждаше Джак — безпомощен по гръб и прикован към пода на ямата — с особено изражение.
После се усмихна и каза:
— Здравей, синко.
— Здравей, татко — отговори Джак.
Мъжът над него бе Джак Уест-старши.
Джонатан Уест-старши — Вълка — гледаше сина си.
Зад него — скрита от погледа на Джак — се простираше вътрешността на огромна подземна мина. В нея стотици едва държащи се на краката си изпити етиопци бяха накацали по високите десетина етажа строителни скелета, въоръжени с мотики и лопати, и снемаха пластове уплътнена през вековете земя от древни каменни сгради.
— Isopeda isopedella — бавно каза Вълка, но гласът му въпреки това отекна из огромната пещера. Джак не отговори. — Обикновеният паяк ловец — поясни Вълка. — Едър, дългокрак, характерен за Австралия. Подобен по размер и известност на тарантулата, макар за него да е известно, че може да израсне до повече от петнайсет сантиметра дължина. — Джак продължаваше да мълчи. — Но въпреки страховития си външен вид паякът ловец не е смъртоносен. Може да се каже дори, че изобщо не е опасен. Ухапването му би причинило само временна локална болка. В този смисъл е заблуда, фалшификат. Животно, опитващо се да
