— Градът на мостовете? Огненият лабиринт? — прошепна Алби. — Какъв е този Огнен лабиринт? Майчице…
Магьосника обаче също се бе замислил.
— Лили, извади Стълба, ако обичаш — онзи, който бе зареден при Абу Симбел.
Лили извади Стълба от раницата.
Той все още изглеждаше необикновено… вече не замъглен, а прозрачен със светещата течност в центъра и загадъчните надписи по стъклоподобните му стени.
— Разпознаваш ли това писмо? — попита Магьосника.
Лили се взря отблизо в Стълба… и очите й се разшириха.
После се извърна към Магьосника.
— Това е разновидност на Словото на Тот — каза тя. — Много сложен вариант, но е Тот, няма съмнение. — И пак заоглежда надписите.
След минутка добави:
— Изглежда като смес от инструкции, схеми и символи, групирани във формули.
— Знание… — подхвърли Алби.
— Именно — каза Магьосника. — Възнаграждението за успешното поставяне на първия Стълб в първия Връх. Другите награди са
Лили взе нов лист и започна да копира написаното на Стълба. След това почна да превежда заедно с Алби.
Зоуи застана до Магьосника и кимна към двете деца.
— Справят се отлично, а?
— Да. Важно е духът им да не пада, защото нещата тепърва ще стават страшни.
— По-страшни от историите за руандийския геноцид — които им разказваше?
Магьосника се изчерви.
— О… Да… Ммм…
— Няма значение. Виж, има нещо друго, което ме безпокои — каза Зоуи.
— Какво?
— Ти.
— Аз… Защо аз? — объркано попита Магьосника.
Зоуи го гледаше странно и сякаш замислено. След това взе тоалетната си чантичка и извади от нея ножица и самобръсначка.
— О… не, Зоуи… — неубедително възрази Магьосника.
След десет минути Магьосника отново седеше до децата, само че сега бе без брада, а буйната му бяла коса бе обръсната до голо.
Изглеждаше абсолютно различен… по-слаб и някак по-върлинест.
— Приличаш на остригана овца — изкиска се Лили.
— Харесвах се с брада — тъжно каза той.
Лили отново се закиска.
— Добре, Лили — каза Зоуи и вдигна ножицата. — Сядай сега ти на стола на бръснаря. Твой ред е.
— Мой ред ли? — Лили пребледня.
След пет минути тя седеше до Магьосника с наведена глава. Косата й бе значително по-къса, а от розовите връхчета нямаше и следа.
Беше ред на Магьосника добродушно да се засмее.
И на Алби.
— Лили, приличаш на момче…
— Млъквай, Алби — намусено каза Лили.
— Съжалявам, мъниче — каза Зоуи и хвана и собствена си коса. — Някой ще подстриже ли и мен?
Направи го Лили — тъжно оряза розовите връхчета и падащата до раменете на Зоуи коса. Това сложи край на удоволствието, което двете си бяха направили взаимно в едни сякаш вече забравени по-щастливи времева. Когато свърши, Зоуи приличаше на пънкарка.
— Хайде, време е всички да спим — каза тя. — Магьоснико, първата смяна е твоя. Аз поемам късната.
— Магьосника седна до задната врата, а останалите намериха по-удобни места на пода и се свиха в самотната руандийска църква — място, където все още се долавяше мирисът на смъртта.
Лили се събуди със сепване — върху устата й имаше ръка.
Беше Зоуи.
— Не мърдай… имаме неприятности.
Лили изплашено огледа изоставената църква. Алби до нея се бе свил на пода и не смееше да издаде звук. Магьосника не се виждаше. Небето над счупения прозорец изсветляваше…
Пред прозореца премина силует.
Чернокож мъж с камуфлажна униформа, каска и мачете в ръка.
— Дойдоха преди няколко минути — прошепна Зоуи.
Приближи се и Магьосника и се сниши до Зоуи.
— Четирима са и имат „техника“, паркирана малко встрани, ей натам.
„Техника“ наричаха в Африка обикновен камион с картечница, монтирана на откритата каросерия.
— Униформите им са стари — продължи Магьосника, — така че най-вероятно са бивши войници, които армията повече не може да издържа — сега просто банда насилници.
В забравената от бога Руанда вилнееха банди мародери, хищници в човешки облик, които търсеха жени и деца из изолираните ферми и по селата. Имаше случаи, когато подобни банди тероризираха цели градове по цяла седмица.
Зоуи присви устни и прошепна:
— Вземи децата и ме чакайте при задната врата. Имай готовност да изтичате до „техниката“.
— Защо?
— Защото така или иначе ни трябва друг превоз.
След минута водачът на бандата застана пред входа на църквата.
Беше кльощав, но жилав, с армейска униформа. Куртката му бе разкопчана на гърдите. Каската му обаче не бе стандартната за армията — беше небесносиня и на нея с големи бели букви бе изписано „ИМ“ — отвратителна награда, високоценена от бандитите в Руанда. Тя означаваше, че този човек е убил участник в миротворческите сили на ООН.
Водачът крадешком се качи по дървеното стълбище, стиснал мачетето…
— Търсиш ли нещо?
Той рязко се извърна и видя Зоуи.
В първия се смая: жена,
Те веднага дотичаха и като видяха Зоуи, почнаха да я заобикалят.
А тя тропна с крак по дъсчения под — това бе уговореният сигнал за Магьосника и децата, че могат да излязат през задната врата, — после пристъпи напред и се озова в кръга на мародерите.
Онова, което последва, се случи много бързо.
Водачът се хвърли към Зоуи… но тя заби светкавичен удар с юмрук в гърлото му.
Той падна на колене, задавен, и в този момент атакуваха другите трима… но с непостижима скорост Зоуи ритна единия в диафрагмата и му счупи ребрата, разби носа на втория с жесток удар с лакът и с мачетето на втория удари третия в слабините. Той диво изкрещя и се свлече.
