Шестте свещени камъка

Схватката приключи за секунди и когато всичко свърши, четиримата руандийци се гърчеха в краката на Зоуи.

— Малко ви беше — каза тя на раздяла и в същия момент Магьосника наби спирачките на „техниката“ нея. Децата бяха с него.

Зоуи взе мачететата на бандата и куртката на водача им — както и каската на ООН, — след това скочи в кабината на „техниката“ и потеглиха към изгрева.

По-късно сутринта навлязоха с откраднатата „техника“ в провинция Киангугу.

Шофираше Зоуи, облечена в отнетата от бандите армейска куртка. Магьосника се извисяваше, нахлупил новата си придобивка — каската на ООН — и създаваше впечатление, че е служител на ООН, достатъчно високопоставен, за да си позволи да бъде развеждан из страната от жена.

Минаваха покрай скелетите на изоставени военни джипове — гумите и колелата им отдавна бяха свалени. Смущаващо голям брой едноръки жени готвеха пред домовете си. Деца си играеха в крайпътните канавки. Мъжете в по-голямата си част лежаха на сянка пияни до несвяст.

Зоркото око на Зоуи не пропусна да забележи, че на колана на един от тях има защипан мръсен мобилен телефон.

Предимството му бе, че беше непроследим, затова веднага го отнеха от спящия пияница и когато наближиха Камембе, Лили се опита да се свърже с телефона на Джак. Превключи телефона на говорител, за да чуват всички.

Телефонът иззвъня веднъж…

Щрак.

— Ало? — Гласът бе досущ като на Джак.

— Тате! — възкликна Лили.

— Не, не е татко ти, Лили. Но за мен е удоволствие най-сетне да се запознаем. Аз съм твоят дядо Джонатан Уест-старши и със съжаление трябва да те информирам, че убих баща ти преди два дни. Благодаря ти за обаждането все пак. Сега хората ми ще могат да триангулират вашето местонахождение.

Лили веднага натисна бутона за край на разговора. Лицето й беше бяло като платно.

— Убили са Джак! — възкликна Зоуи, грабна телефона от ръцете на Лили и опита да набере първо номера на Мечо Пух, а след това и този на Стреч, но и в двата случая веднага ги прехвърлиха на гласова поща. Каквато и да бе причината, едно бе ясно — телефоните бяха изключени.

— Джонатан Уест-старши — промълви Магьосника. — Вълка. Мили Боже, той е в основата на нещата. И сега знае къде сме… а значи ще се досети, че сме тръгнали по следните на неета.

Зоуи мълчеше. В главата й се рояха различни мисли.

„Джак е мъртъв, а ние сме в сърцето на Африка, сами и преследвани…“

До нея Лили гледаше с празен поглед в пространството. После се разплака. Хълцаше с такава сила, че чак я болеше. Алби сложи ръка през раменете й.

— Не можем да се откажем — тихо, но твърдо каза Магьосника. — Джак не би искал да се откажем. Трябва да се стегнем и да открием неета и втория Стълб.

Зоуи мълчеше и продължаваше да анализира всички аспекти на новата ситуация. Само за няколко секунди бе научила, че мъжът, когото обича, е мъртъв, и едновременно с това на плещите й се бе стоварила огромна отговорност — неета, Стълбовете, безопасността на Лили и Алби, — все неща, с които не бе сигурна, че ще може да се справи. Идеше й да се разплаче, но знаеше, че не може да си го позволи.

А след това проговори Лили и Зоуи се върна към реалността.

— Съжалявам — каза Лили. — Не исках да издавам къде сме…

— Няма нищо, миличка — успокои я Зоуи. — Ние всички искахме да се чуем с него.

Лили — бузите й бяха мокри от сълзи — погледна Зоуи, после се хвърли в прегръдката й и отново се разрида.

Зоуи успя някак да се справи и с прегръдката, и с волана.

На запад се издигаха покритите с джунгли планини на Конго. Конго имаше много по-неравен терен от Руанда, беше по-гъсто заселена страна, но и по-непроходима.

Някъде там бяха неета — тайнственото племе, известно с деформираните си лица и безсмислената си жестокост… Пазителите на втория Стълб. И сега, сама и без Джак, Зоуи трябваше да ги намери.

Към два следобед стигнаха покрайнините на Камембе и бързо откриха изоставеното депо на ООН, което им трябваше.

Приличаше на сметище. Триметровата ограда от телена мрежа беше скъсана на няколко места. До портала имаше очукан знак: ООН — ДЕПО 409: ОКОМПЛЕКТОВАНЕ И ЗАРЕЖДАНЕ НА САМОЛЕТИ.

Зад оградата имаше няколко цистерни за гориво, вдигнати на тухли, защото гумите и по-ценните им части отдавна бяха свалени, както и два стари хеликоптера модел „Хюи“, които пък бяха останали без плазове за кацане.

Иззад най-близкия хеликоптер излезе чернокож. Много висок чернокож. Зоуи мигом извади пистолета си.

— Зоуи? Ти ли си? — попита мъжът. Зоуи облекчено въздъхна и за пръв път от доста време се усмихна.

Защото до стария ръждясал хеликоптер стоеше Соломон Кол.

Соломон бе довел двама носачи, които пък бяха донесли туби с гориво.

— Тук сме от рано сутринта и вече започвахме да се безпокоим дали не сте станали жертва на бандитите — каза той.

— Почти — късо отговори Магьосника.

— Е, носим и храна. — Соломон се усмихна.

— О, Соломон — каза Зоуи, — толкова се радвам да те видя.

Докато се хранеха, Соломон обясни:

— Един мой приятел има „Фокер“ за пръскане на посевите. Докара ни тази сутрин и ни остави на няколко километра източно оттук. По селата, през които минахме, има слухове за съобщение на правителството, направено по радиото. Обещават голяма награда на онзи, който открие група бели бегълци, за които се смята, че са в Руанда. Хвърлили са за вас огромна мрежа и…

— Ей! Мисля, че ми стана ясно… — внезапно се обади Алби.

Той седеше отделно от другите и продължаваше да разглежда заредения Стълб.

За него вече беше идея фикс да разбере какво означават светещите символи на Стълба. С помощта на Магьосника и Лили вече знаеше смисъла на доста от тях, но току-що бе направил нова връзка.

— Какво има, Алби? — попита Магьосника.

Алби вдигна паралелепипеда на Стълба с пирамидалната дупка в единия му край. Показа им четирите дълги страни. Те бяха покрити със светещи бели символи.

— Вижте тази страна с тънката като паяжина матрица по нея. Тази матрица всъщност е матрицата на въглерода — изключително сложно свързани въглеродни атоми, много по-сложно от всичко, което ни е известно.

— И какво означава това? — попита Лили.

— Въглеродът изгражда диамантите, най-здравия материал на земята. Въглеродното влакно също е изключително здраво, но едновременно с това е и много леко — използва се за подсилване конструкцията на кабините на изтребители и състезателни коли. Здраво и леко. Титан, стомана — те са яки, но и тежки. Тази матрица обаче е нещо друго — сплав на основата на въглерода, невероятно здрава, но и непостижимо лека.

— Техническо познание… — ахна Магьосника. — Това е знание по технически въпроси.

— Да си дешифрирал и някоя друга страна? — обади се Зоуи.

— Частично. Тази например, като че ли изобразява звездата Сириус и двата й спътника. Вторият