фианоглах ан Ейрм — прословутия корпус командоси на ирландската армия. Зоуи бе ветеран от приключението с Пирамидиона и оттогава с Джак бяха близки, според някои ставаха още по-близки. И нейните връхчета на косата бяха в „електрически розово“ — спомен от фризьорската сесия с Лили предния ден.
Тя отвори уста да попита какво става, но Джак я изпревари, като й посочи през прозореца.
— Е, това определено не можеш да го видиш всеки ден — беше коментарът й. — Къде е Лили?
Джак се вмъкна в стаята си, навлече едно брезентово миньорско яке, сложи си пожарникарска каска и препаса на кръста си колан с два кобура.
— Събира си нещата. Алби е с нея.
— О, боже… Алби. Какво ще…
— Вземаме го с нас, разбира се.
— Имах предвид какво ще кажем на майка му? „Здрасти, Лоуис, децата прекараха страхотно лято в надбягване с атакуващи ни десантчици“.
— Нещо подобно — каза Джак, хвърли се в кабинета си и миг по-късно изскочи оттам с голяма черна кожена папка. Изтича покрай Зоуи към задната врата. — Събери си нещата и вземи децата. Тръгваме след две минути. Аз отивам да взема върха на Пирамидиона.
— Кое? — попита Зоуи, но Джак вече беше изскочил на двора. Вратата с мрежата против мухи се затвори зад него.
— Вземи и кодовата книга! — извика той отвън. — И твърдите дискове!
В следващия миг Скай Монстър изскочи от своята спалня, хванал пилотския си шлем. Стрелна се покрай Зоуи с едно дрезгаво „Добрутро, принцесо“ и също изтрополи през задната врата.
Това вече напълно я разбуди.
— Мамка му! — прошепна и изтича в стаята си.
Джак Уест изтърча през задния двор на фермата и се хвърли във входа на старата изоставена мина.
Тръгна бързо в тъмната шахта, ориентираше се само по тънкия лъч на фенерчето, закрепено към пожарникарския му шлем. След стотина метра излезе в разширение, където се намираше…
… Златният пирамидион.
Два и седемдесет висока, блестяща и златна, пирамидата, някога увенчавала Голямата пирамида в Гиза, внушаваше респект и излъчваше нещо, което винаги бе карало Джак да притихва, когато я погледне.
Около Пирамидиона имаше и други артефакти от предишното му приключение — неща, които по един или друг начин имаха отношение към седемте чудеса на древността: огледалото на Фара в Александрия, главата на Родоския колос…
Джак от време на време идваше тук и просто седеше, загледан в безценната колекция от съкровища, прибрани в пещерата.
Но не и днес.
Днес той сграбчи стоящата наблизо стълба, подпря я на Пирамидиона, изкачи няколко стъпала по нея и внимателно свали най-горната му част, която сама по себе си също беше пирамида — Огнения камък.
Огненият камък беше малък — квадратната му основа бе колкото книга с твърди корици. На върха му имаше прозрачен кристал, голям само два-три сантиметра. Останалите части на Пирамидиона също имаха подобни кристали в центъра — те се съединяваха в колона при сглобяването на седемте части.
Уест пъхна Огнения камък в раницата си и затича по тунела към изхода.
Докато тичаше, щракна ключовете на няколко черни кутии, сложени на дървени поставки покрай стената. Светнаха червени лампички. Когато стигна при последната подпорна греда, щракна и нейния ключ и взе дистанционното управление, оставено върху капака на кутията за точно този случай.
После излезе от старата мина и каза тъжно:
— Не вярвах, че ще се наложи да го направя.
И натисна бутона на дистанционното. Откъм тунела се разнесоха няколко приглушени експлозии, забавени във времето, защото най-вътрешните експлодираха по рано.
От входа на мината с тежка въздишка изпълзя прашен облак. Експлозията на последния заряд бе изчислена така, че да предизвика свличане на земя от ниския хълм над мината — лавина от камъни, пясък и прах.
Джак се обърна и затича към къщата.
Ако бе имал време да погледне назад, щеше да види как прашният облак бързо се сляга. След секунди единственото, което остана, бе могила — обикновен нисък хълм, покрит с камъни и пясък, с нищо неразличаващ се от десетките като него наоколо.
Скай Монстър прелетя покрай него с един пикап — караше бясно на юг към хангара.
Парашутите продължаваха да се сипят от небето — някои вече бяха съвсем ниско над земята. Бяха буквално стотици. Под куполите на повечето съвсем ясно се виждаха въоръжени мъже, но имаше и по- големи — за джипове и камиони.
— Дево Марийо… — прошепна Джак.
Зоуи тъкмо дърпаше Лили и Алби през задната врата.
— Взе ли кодовите книги? — извика Джак.
— У Лили са!
— Към обора! — Той им махна да тичат натам.
Затичаха заедно — двама възрастни и две деца. Хор летеше над тях.
Алби видя пистолетите на Уест и насмалко не се спъна.
— Спокойно, момче — викна Джак. — На нас тези неща ни се случват доста често.
Джак почти натика децата и Зоуи в обора и се обърна да хукне след пикапа на Скай Монстър, който се носеше на юг, като оставяше след себе си прашен облак…
И този момент един напълно екипиран китайски десантчик се приземи между него и пикапа, ловко се претърколи, освободи се от ремъците на парашута и вдигна автомата си.
И затича право към къщата.
Последва го друг. След това трети…
Уест преглътна. Бяха отрязани от Скай Монстър.
— По дяволите, по дяволите…
Хвърли се обратно в обора. Вече над стотина десантчици кацаха от всички страни на фермата му.
След броени секунди вратите на обора се разтворил ха с трясък и две компактни многоколесни машина излетяха отвътре като изстреляни.
Изглеждаха като извадени от филмите за „Лудия Макс“.
Бяха модифицирани високопроходими коли на „Лонглайн“ — олекотени двуместни бъгита за придвижване по дюни, с масивни гуми за всъдеход, Y-образно окачване с висока устойчивост и издължени корпуси.
Джак и Алби бяха в първото бъги, Зоуи и Лили — във второто.
— Скай Монстър! — извика в микрофона на гърлото си Джак. — Отрязани сме от теб! Ще се срещнем на шосето! Тръгваме по източния път и ще пресечем реката.
— Разбрано — отговори Скай Монстър. — Шосето.
— Джак — обади се Зоуи. — Кои са тези и как, по дяволите, са ни намерили?
— Не знам — каза Джак. — Наистина нямам представа. Но Магьосника е знаел, че идват. Изпрати ми предупреждение и…
В същия момент дъжд от куршуми проряза линия в черния път пред колата на Джак. Той рязко завъртя волана и мина през облака прах.
