Обстрелваха ги от голям всъдеход, който с гръм и трясък се носеше през равната пустиня северно от тях.
Машината бе триосна, бронетранспортьор WZ–551, построен от китайската корпорация „Северна индустрия“ за китайската народна армия. Имаше тежка броня и френска оръдейна кула „Драгар“ и приличаше на кутия с плосък нос. Оръдейната кула бе оборудвана със застрашително изглеждащо 25- милиметрово оръдие и 7,62-милиметрова коаксиална картечница.
И това бе само един от многото бронетранспортьори, които се задаваха от север. Джак преброи седем… не, девет… машини зад първата, в добавка към няколко по-малки превозни средства — джипове и камиони, — всичките натъпкани до максимум с въоръжени войници.
Подобна бе картината и на юг: там небето също бе изсипало товар от коли и мъже, които трескаво се освобождаваха от въжетата на парашутите и вече се отправяха на север към източния път.
Армада тежки машини напираше към тях както от север, така и от юг.
— Джак! Тези бронетранспортьори ми приличат на китайски! — викна Зоуи.
— Позна — отвърна той, извади радиото си и набра честотата, на която се провеждаше учението „Бумеранг“. Някакъв глас крещеше:
— „Ред форс три“! Обади се! Приземихте се на грешно място! Какво правите, по дяволите?
Умно, прецени Уест. Нападателите полагаха усилия всичко да изглежда като сгрешен десант.
Прецени какви са възможностите им.
Източният път водеше към Фицрой — река, течаща в посока север-юг; в момента бе пълноводна, понеже бе дъждовният сезон. През нея имаше един-единствен мост. От другата й страна имаше старо шосе, което — в единствения си прав участък — играеше ролята на частна самолетна писта, обслужваща нуждите на Джак.
Ако успееха да прекосят реката, преди наближаващите ги нападатели да им отрежат пътя, можеше и да се доберат до шосето, където беше срещата със Скай Монстър.
Но бърз поглед назад към двете колони военни коли, които ги преследваха от север и от юг, разкриваше една проста математическа истина: успехът висеше на косъм.
Бъгито на Уест се носеше по източния път за коли.
На седалката до него Алби стискаше с всички сили дръжката, беше се облещил от ужас.
Уест го погледна и подметна:
— Май никога не си участвал в такова надбягване, а?
— Не съм! — извика Алби; вятърът свистеше в ушите им.
— Бойскаут ли си, Алби?
— Да!
— И какъв е девизът на бойскаутите?
— Бъди готов!
— Точно така! Сега, младежо, ще разбереш защо не ви позволявах да си играете на моста за добитък.
Двете бъгита летяха по пътя, следвани от двете страни от приближаващите преследвачи. Двата лъча щяха да се съберат точно при моста. Зад преследвачите се развяваха гигантски облаци прах.
— Зоуи! Мини отпред! — извика Уест.
Зоуи даде газ и задмина бъгито на Уест точно когато наближаваха моста.
Бъгито й се стрелна по моста. Уест обаче зави наляво и блъсна със своето пътния знак „За добитък“.
Колът на знака — никой, освен Уест не го знаеше — бе свързан с жица, която се скъса в мига, в който бъгито мина през него, и задейства скрит механизъм, който изхвърли на пътя зад тях стотици заварени един за друг и извити пирони.
Алби се обърна и видя как импровизираните „таралежи“ подскачат по черния път и се разпиляват по цялата му широчина точно когато първият преследващ ги джип — войниците на него вече ги обстрелваха — нагази в тях.
И четирите гуми се спукаха, джипът се завъртя и войниците изпопадаха на пясъка.
Вторият джип пострада по същия начин. Останалите обаче имаха време да реагират и заобиколиха опасния участък.
Каращият малко по-бавно бронетранспортьор обаче стигна опасния участък и с безкамерните си гуми най-невъзмутимо мина през пироните.
Преследването продължаваше.
Зоуи караше бъгито и продължаваше да следи радиочестотите със скенера на колата. Малко след като двата джипа се преобърнаха, устройството улови разговор на мандарин по шифрован радиоканал.
— Джак! — извика тя в микрофона. — На 610.15 са!
Джак превключи на посочения канал и чу гласовете на враговете:
— Отиват на изток с две коли…
— Наземна група седем преследва…
— Наземна група шест приближава моста…
— Командване, тук Наземна група две. Точно зад тях сме. Моля, повторете инструкциите за вземане в плен…
Разнесе се нов глас, по-спокоен, глас, който явно бе свикнал да заповядва:
— Наземна група две, тук Черен дракон. Инструкциите за вземане в плен са следните: приоритет номер едно е Огненият камък, приоритет номер две са момичето и Уест — и двамата трябва да бъдат заловени живи, ако е възможно. Всички останали пленници да се екзекутират. Не трябва да останат свидетели.
Уест погледна за миг Алби. После погледна напред към Зоуи, която водеше пред него.
Едно е да знаеш, че дори всичко да завърши лошо, все пак ще оцелееш, съвсем друго е да знаеш, че това не се отнася до скъпи за теб хора.
— Чу ли? — попита Зоуи по радиото.
— Аха — отговори Уест и стисна зъби.
— Ако обичаш, Джак, измъкни ни оттук.
Голямата бронирана машина спря с поднасяне и от нея слязоха двама души — китаец и американец. Китаецът беше видимо по-възрастен, но и двамата носеха майорски нашивки. До тях спряха няколко джипа.
Китаецът беше Черния дракон — онзи, който бе издавал заповеди по радиото. Стриктен и напрегнат, Черния дракон бе известен със студената си методичност — бе от онези хора, които довеждат започнатото докрай.
Американецът, висок и широкоплещест, бе с униформата на командос от американските специални сили. Имаше ниска подстрижка и непримигващия поглед на психопат. Позивната му бе Рапирата.
— Отцепете къщата — нареди Черния дракон на десантчиците. — Внимавайте обаче да няма някакви импровизирани адски машини. Капитан Уест определено е човек, който би се подготвил за евентуалности като тази.
Рапирата не каза нищо. Просто гледаше втренчено къщата и се опитваше да попие в съзнанието си всички подробности.
Мостът вече се виждаше на около километър и половина пред тях — стар дървен тесен мост.
В момента обаче три китайски бетеера и пет джипа заковаха точно пред него и блокираха пътя им.
Водещият бетеер заплашително наклони оръдието си. В същия момент четири други китайски джипа настигнаха бъгитата и подкараха от двете им страни.
