Рон за Хари Потър, такъв бе и Алби за Лили.
Джак рядко псуваше, но този път изпсува.
След това запрелиства книгите за Хари Потър и бързо състави отговор, въведе го от клавиатурата и натисна бутона „Изпрати“.
Текстът на съобщението му беше:
ОЩЕ СЪМ В ИГРАТА.
НА ПЪТ СЪМ ЗА КЕЙПТАУН С ФРЕД, ДЖОРДЖ,
И СИРИУС БЛЕК.
НЕ МОГА ДА РИСКУВАМ ДА ВИ СЕ ОБАДЯ. ЩЕ СЕ ОБАДЯ,
КОГАТО МОГА.
РАДВАМ СЕ, ЧЕ СТЕ В БЕЗОПАСНОСТ. ЩЕ ВЪРНА РОН ИЛИ
ЩЕ УМРА, ДОКАТО ОПИТВАМ.
— Скритата под фалшивата си черупка „Индийски нападател“ цепеше вълните към Кейптаун.
— Оказа се, че са последните, допуснати в териториалните води на Южна Африка.
— След това морските маршрути бяха затворени.
— Слънцето залезе, Кейптаун замръкна, отрязан от света.
— Започна нощта на втория краен срок.
„Индийски нападател“ стигна до източното крайбрежие на нос Добра Надежда — скалист полуостров, осеян с гористи планини и дълбоки долини.
Брулено целогодишно от щипещите ветрове, идещи чак от Антарктида, и нарязано от множество непроходими клисури, това място е дяволски негостоприемно и дори в наше време все още необитаемо.
На другата страна на полуострова се намира Кейптаун, който е сгушен в грамадната твърд на планината Тейбъл Маунтън.
Двайсетина бойни кораба на южноафриканския флот затваряха подстъпа откъм морето.
Няколко американски морски съда без маркировка и един частен круизър под саудитски флаг бяха акостирали до скалистия бряг на километър-два в южна посока от последната вила.
Скрити под водолазен звънец под тях, командосите на ГЕСГ разчистваха от водорасли древен каменен вход, изсечен в подводната скала.
Това бе главният вход за втория Връх.
Доколкото Джак знаеше, вторият Връх копираше разположението на древния град Ур — или по-точно Ур бе изграден по подобие на много по-стария втори Връх, — понеже имаше втори вход, който тръгваше откъм изток, преди да завие и да стигне до него от север.
— Трябва да е някъде тук — каза Лаклан, гледаше джипиес картата.
— Сондирам бреговата ивица за кухини и ниши — каза Морския рейнджър. — Но не можем да прекаляваме с активния хидролокатор. Ще ни усетят.
Той „стреляше“ със сигнали на хидролокатора по подводната част на бреговата ивица, сигналите се отразяваха обратно към „Индийски нападател“… освен ако не изчезнеха в отвор в скалата.
— Сър! — извика операторът на хидролокатора. — Акустична аномалия в бреговата ивица, азимут 351, дълбочина 52 метра.
— Има логика — каза Джулиъс. — Морското ниво днес е много по-високо, отколкото е било тогава. Входът, който някога е бил над повърхността, сега е под водата.
— Да видим — каза Морския рейнджър. — Включете камерата на носа.
Включиха монитор и на екрана се показа призрачно зеленикавата картина на подводния свят, постъпваща от камерата, монтирана на носа на подводницата.
По екрана минаха няколко риби, стрелна се акула, после втора… Някакви водорасли лениво се поклащаха: в течението, но основното, което се виждаше, бе скална…
— Там! — извика Морския рейнджър и посочи едно размито тъмно петно.
Джак се наведе към екрана.
— Фокус! — нареди Морския рейнджър.
Изображението се изясни, контурите се изчистиха.
Джак веднага разбра, че са намерили каквото им трябва.
На екрана, частично скрит зад извитите водорасли, се виждаше украсен древен вход, огромен, квадратен и красиво изсечен в скалата.
— Господи… открихме го.
„Индийски нападател“ се освободи от черупката си и потъна.
Подводницата бавно мина през воала от полюшващи се водорасли, висящи над древния вход, и навлезе в мрака от другата му страна.
Два лъча на прожектори разсякоха мътилката.
На монитора в бойната рубка Джак видя тунел с квадратно сечение — губеше се в далечината под основите на Кейптаун.
Морския рейнджър държеше хората си в бойна готовност и им беше наредил да навлизат бавно и внимателно. Хидролокаторът вече можеше да се използва без ограничения.
След петдесетина минути бавно навлизане Джак видя на екрана нещо, което вече бе виждал — колони.
Високи каменни колони, върху които лежеше плоският изсечен в скалата таван. И все пак имаше достатъчно място, за да мине седемдесетметрова подводница.
— Тук е просто необятно… — прошепна Морския рейнджър.
— Трябваше да видиш предишното — отвърна Джак.
Пред тях се появи стена от стъпала. Също както при първия Връх край Абу Симбел, това беше планина от стъпала, буквално стотици, широки колкото залата с колоните. Само че при този Връх стъпалата водеха нагоре, а не надолу, и явно се издигаха над нивото на водата.
— Сър, виждам повърхността — обади се операторът на хидролокатора.
— Да видим тогава какво има горе — каза Морския рейнджър.
„Индийски нападател“ се плъзна безшумно между последните колони и започна да изплува, следваше наклона на гигантското стълбище.
След няколко секунди излезе на повърхността.
Намираха се в нещо като басейн, поне сто метра широк. Приличаше на миниатюрно пристанище и беше четириъгълен: двете странични стени се показваха над водата, а широките стъпала се изкачваха до третата. Откъм четвъртата стена се виждаха някакви сгради, всичките полупотопени.
Беше тъмно. Но над стъпалата мъждееше жълтеникава светлина.
Пещерата бе огромна, висока поне двеста метра.
Люкът на рубката се отвори. Морския рейнджър и Джак излязоха и се загледаха в необятното пространство.
Уикам извади ракетен пистолет, но Джак го спря.
— Не… Вълка вече е тук.
И кимна към жълтеникавата светлина над тях.
Слязоха на брега с лодка — Морския рейнджър, двамата близнаци, Джак и кацналия на рамото му Хор. Тръгнаха нагоре по стъпалата.
