Теория на хаоса

Малцина имат куража да… сграбчат момента и смелостта да променят самото име на върховенството.

„За върховенството“, Посвещение

Сара бе карала цялата нощ пристегнала около ребрата си парче скъсан чаршаф да смекчи поне малко болките. Но дори и така, скованата й гръд не й позволяваше да диша. Знаеше, че нямаше смисъл да тръгва след тях. Завръщането в мотела й беше отнело прекалено много време, преобличането, разпарянето на ризата с ножа, за да избегне следващата агония — също. Две, може би три ребра бяха счупени. Едно щеше да е напълно достатъчно. Тя бе захвърлила прогизналите от дъжда дрехи в средата на стаята и минута по- късно бе рухнала в спасителната топлина на пълната вана. Прекара през ума си всяко движение, всяко преживяно през последните минути движение, докато лежеше в мрака. Стой до пожара! Ще дойда да те взема! Всичко, което искаше, бе само да го защити, да му осигури безопасност. Шанс да го направи както трябва.

Но минутите тишина я принудиха да се изправи срещу една не по-малко жестока истина. Тя бе отнела живот. Преднамерено бе отнела живот. Този път нямаше отклоняването на ножа в последния миг, преди да го забие в плътта, нямаше избор да убие или не. Тя бе прекършила надве гръбнака на жената с ясното съзнание какво върши. Убиец. „Не това е причината да те изберат“ — бе й казал той. Колко малко бе разбрал Ксандър. И как на косъм беше да му повярва.

Тя бе позвънила на О’Конъл от другата страна на границата с Монтана.

— Чакаме да се обадиш. — Гласът му беше уморен.

— Ние?

— Просто се оказах по-бърз, отколкото очаквах. Повечето от момчетата вече са на място. Направихме лагер в…

— Загубих Джаспърс.

— Какво?

— Аз… позволих им да го отвлекат.

Беше чувал същия тон в гласа й и по-рано. В Аман.

— Спокойно, Сара. Как стана? — Той зачака отговор. Когато тя не отговори, той колебливо продължи: — Той…

— Казах, загубих, а не убит. Поне не мисля, че е…

— Колко усложнява това нещата? — О’Конъл бързаше да я върне към реалността.

— Не знам.

Той отново зачака.

— Тогава какъв е проблемът?

Няколко секунди по линията цареше тишина.

— Защо не го убиха?

— Какво?

— Те го примамиха на открито и го приближиха достатъчно, за да го довършат с нож. Лесно, безшумно, безопасно. Защо го отвлякоха?

— Нещо не мога да включа.

— Той не става за разменна монета. Господи, те знаят, че ще го оставим да умре, ако това ни позволи да ги спрем. Защо го отвлякоха?

О’Конъл си пое дълбоко дъх, преди да отговори:

— Това не са въпроси, които налагат разглеждането им в този момент.

— Ксан… Джаспърс беше убеден, че е бил избран.

— Това вече трябва да ми го разясниш.

— Той си мислеше, че има причина, поради която е бил въвлечен в цялата тази история. Нещо, което му прошепнал Скентън, преди да умре. Това според теб има ли някаква логика?

— Избран? За какво?

— Не знам. Не знам. Но те нито за момент не се поколебаха да ме убият, тогава защо не го убиха? — Тя сякаш чуваше Ксандър да задава същия въпрос, виждаше го как удря по волана с двете си ръце докато препускаха по открития път с глас, изпълнен с гняв, несигурност. А тя беше обещала да го пази…

— И ти си съгласна с него? — Тонът на О’Конъл се бе променил.

— … Не знам.

— Разбирам. — Той направи пауза. — Въпросът е дали би имало някаква разлика? Приемам, че разписанието си е отишло с добрия доктор. — Тишината от другата страна на линията беше достатъчен отговор. — Е, те го изпълняват. Английският посланик е по всички новини.

Този разговор бе приключил преди два часа. Точно преди зазоряване.

Подобни на бръснач кървавочервени ивици прорязваха утринното небе. Тя отби от пътя и спря. Един мотоциклет стърчеше търпеливо покрай малко бунгало, все още скрито от едно колебливо слънце. Сара загледа как светлината изпълзяваше зад ръба на каньона, тя се втурна подобна на вълна и погълна приближаващия се О’Конъл.

Ксандър бавно отвори очи. Вратът му тъпо пулсираше, метален вкус бе изпълнил устата му, а мирисът бе достатъчен да предизвика гадене. Не че имаше някакъв спомен за самото действие. В действителност нямаше абсолютно никакви спомени. Нищо. Само сенки, образи, прелитащи покрай главата му като ивиците светлина, проблясващи нейде отвъд него. Той се опита да се върне назад, да си припомни мига преди внезапно настъпилия мрак, но виждаше само откъслечни части от последната седмица да се блъскат едно в друго в пълен хаос. Без никаква последователност, без каквато и да било закономерност. Искаше да се съсредоточи, да открие източника на светлина с надеждата, че това ще му помогне да подреди мислите си, но мътилката упорстваше и не искаше да си отива — насилието и ужасът, примесени с нежното докосване на женска ръка.

Той преглътна с усилие — нещо сякаш прогори гърлото му и примига няколко пъти. Болката бавно отваряше очите му за образите около него. Обонянието и осезанието му някак бяха странно изострени и му донесоха информация за заобикалящата го действителност: мирисът на свежо изпрано бельо, гладките, чак скърцащи от гладенето чаршафи, с които беше завит, всичко това му помагаше да излезе от ступора. Главата му обаче не искаше да помръдне. Усещаше я като завинтена към възглавницата, натежала толкова много, че му бяха необходими всичките сили, за да я размърда лекичко към светлината. Пред погледа му започнаха да се оформят различни обекти — цветя покрай стената в дъното, а след малко и очертанията на някакво бюро под тях с малък дървен стол отстрани. Той се насили да се съсредоточи върху обектите и да си представи желязната студенина на бронзовите ръкохватки в опит да дойде на себе си.

Източникът на светлината се оказа един прозорец, чиито завеси леко трептяха под лекия полъх на вятъра. Останалата част от стаята беше празна, ако се изключеше малкото овално килимче отстрани до леглото. Всичко беше спретнато и подредено.

Няколко минути остана неподвижен. Обзе го чувство на покой, в паметта му започна да се промъква ред, но скоро отново го връхлетяха далеч по-обезпокоителни образи, приглушена размяна на реплики започна да долита като през мъгла. Глас, неговият глас, но не съвсем негов, сякаш като в сън и едновременно с това реален. Фигури се изправяха над него, ослепителна светлина заливаше очите му, дебели пръсти опипваха лицето му, пробождаща болка препускаше през тялото му, а после отново идваха гаденето и мракът. Той се опитваше да се задържи, да поддържа контакт, но колкото повече се бореше, толкова повече изпадаше в мрака.

Ароматът на кафе за момент го разсея от мъчителните му размишления и първата му мисъл беше да седне в леглото. В същия миг обаче раздираща болка в рамото го накара да размисли и той рухна обратно в леглото. С огромно усилие провря ръка зад главата си и заопипва врата си. Отокът беше осезаем, а кожата — чувствителна при допир. По-тревожна обаче беше гледката на превързаната му ръка, на която с малка лепенка беше закрепена квадратна марля. Той пусна врата си и протегна ръка. Областта около