— Аз не съм ти казал още нищо. Просто си припомням онова, което каза снощи. Може би ти си човекът, който е наясно, че двамата с теб не мислим чак толкова по различен начин?
Ксандър се обърна към прозореца.
— Ако искаш ми вярвай, ако искаш недей, но аз никога не бих могъл да мисля като теб.
— Така ли? — Лундсдорф пъхна ръка в джоба на жилетката си, извади малък касетофон и го постави на масата. — Искаш ли да чуеш нещо от снощния ни разговор?
Без да чака отговора му, той натисна бутона и се отпусна назад. Миг по-късно Ксандър се заслуша в собствения си глас как изпълва стаята.
Думите бяха тежки, провлачени, но гласът без съмнение беше неговият. Втори глас започна да задава въпроси. Лундсдорф. Отначало дребни, несъществени. После разговорът превключи върху теорията. И с всеки нов въпрос Ксандър се чуваше, макар и неохотно в началото, да се съгласява с Лундсдорф, да възприема неговата идея за ред, авторитет, дори и саможертва.
Лундсдорф: Значи си съгласен, че има неколцина избраници, които притежават бдителността, интегритета, мъдростта да ръководят — значи те също така притежават и отговорността да го правят?
— Ако те…
— Да или не? Трябва ли да им прехвърлиш отговорността?
— Да, ако…
— Значи би било най-добре, ако им позволим да ръководят останалите, така че равновесието да се поддържа?
— Да, но ти приемаш…
— Само онова, което ти ми каза. Те притежават бдителност и интегритет, те подпомагат основните функции на държавата, те ще превърнат посредствените в нещо по-добро от това, което са.
— Да… но аз…
— И техните средства са оправдани от целта, която преследват — равновесието, стабилността и прогреса на държавата и нейния народ.
— Да… но ти…
— Те притежават мъдростта, интегритета. Ти самият го каза. Значи те ще са наясно далеч по-добре от останалите?
— Да… но те…
— Значи те ще са наясно далеч по-добре от останалите.
— Да! Да! Да!
Ксандър остана изумен. Вярата му в себе си започваше да се разпада с всяка измината минута, с гласа на Лундсдорф, водещ разговора, със спомените за отминали отдавна дискусии, учителят и неговият ученик — като по-младият даваше всичко от себе си, за да угоди на по-възрастния. Скоро той започна да различава и ентусиазъм в собствения си глас.
— Спри го — изрече Ксандър.
— Почакай, още не сме стигнали до най-интересното — отвърна Лундсдорф. — Ти…
— Изключи го.
Старецът се усмихна, вдигна касетофончето и натисна бутона за изключване. Ксандър не се помръдна от прозореца.
— Изненадан ли си?
— Изненадан от какво?
— О, хайде, ти с такава готовност призна правото на хората, родени да водят, че те притежават визията…
— Това са твои думи, не мои.
— Семантика, нищо повече.
— Като имаме предвид онова състояние, в което съм бил — в което си ме поставил снощи ти, — аз съм говорил в чисто теоретичен аспект, а не в практически. Ти си слагал думите в устата ми. Нищо от това няма нищо общо с Айзенрайх.
— Всичко това има общо с Айзенрайх. — Лундсдорф направи пауза. — Ако всичко това е само теория, защо провокира у теб такова колебание в началото?
— Бях дезориентиран…
— Наистина ли? Добре, тогава защо отказваш толкова категорично да изслушаш думите си сега? Както самият ти казваш, това е било само академичен спор. Какво толкова страшно има тогава в него?
— Не ме интересува…
— Или да ти пусна откъс от нашата дискусия за надзирателя, където ти обясняваш фината връзка между знанието и заблуждаването? Или може би разговора, в който предлагаш решения за някои от най- тревожните дялове на ръкописа? Твоите забележки наистина са доста убедителни.
— Защо правиш всичко това? — попита Ксандър. Лундсдорф не каза нищо. — Угризения на съвестта? Това ли е имаш нужда да чуеш, че всичко, което си направил, е допустимо, почтено, че всички ние трябва да ти благодарим, загдето си поел отговорността? Съжалявам. Няма да получиш никакво потвърждение за кулата си от слонова кост…
— Не търся одобрението ти.
— Тогава защо?
Лундсдорф пъхна касетофона в джоба си.
— Както ти каза, хората могат да грешат.
— Това не е отговор.
— Аз също съм загрижен за тримата си „гении“. Те, разбира се, на един етап ще бъдат подменени. Може би по-скоро, отколкото по-късно. Трима други ще бъдат избрани, които да ги заместят.
— Сигурен съм, че вече си подбрал следващото малко: трио.
— Не — отвърна Лундсдорф с проникновен спомен в погледа. — Аз вече извървях пътя си. — Той се втренчи в Ксандър. — Някой друг трябва да поеме юздите. — Двамата мъже се гледаха един друг. — Как го казва Айзенрайх? Мъж с прозрението на Аврелий и със самовладеенето на Цинцинат. — Лундсдорф вдигна документите. Мъж с мъдрост и интегритет, необходими да държат визията жива. — Той отново вдигна поглед към Ксандър. — Аз познавам само един такъв.
Стаята остана тиха. Ксандър остана абсолютно неподвижен; внезапен студ го скова до мозъка на гръбнака.
Вотапек започна да се връща обратно по пътя си. Оставаше половин миля до разклона и още половин до портала. През цялото това време се бе придвижвал с изключително внимание. Фалшиво име върху билета за самолета, няколко прехвърляния по трасето, трима отделни шофьори за последните сто мили от пътя. Беше мислил дали да не се обади, за да обясни пристигането си, но знаеше, че старецът щеше да го убеди в противното.
Бъдещето обаче не беше причината, поради която Вотапек бе предприел пътешествието. Той бе дошъл заради пея. Затова нямаше да има никакво обсъждане.
В 3, 11 пристигна и последният от групата им. Беше дребен мъж с фини черти и остра като бръснач брада. Изглеждаше на не повече от двадесет години, държеше ръцете си дълбоко в джобовете на палтото, което беше поне с два номера по-голямо от ръста му. Стана до вратата на бунгалото, докато О’Конъл се приближи да го поздрави. Представянията бяха сведени до минимум. Казваше се Тобаяс Пиърсън; неговата страст бяха компютрите. Съдейки по външния му вид, мястото му изобщо не беше сред шестимата мъже и двете жени, които му кимнаха в знак на добре дошъл.
— Това е специалният товар, който ще отнесем в комплекса — произнесе О’Конъл. — Ако там има клавиатура, Тоби ще си поиграе с нея. Той е виртуоз.
