Теория на хаоса

Пиърсън се разлюля напред-назад върху петите си, но не каза нищо. Другите се обърнаха към картите, като О’Конъл зае челното място на масата. Само Сара продължаваше да гледа този странно ненатрапващ се специалист, чието поведение беше пълна изненада. Студен до безразличие, той огледа стаята, без за прояви и най-малък интерес към групата в центъра. Гледката на хладилника обаче предизвика у него лека реакция и след секунди той беше до него и оглеждаше съдържанието му. По изражението на лицето му Сара заключи, че не беше доволен от гледката. След секунди колебание, той посегна и извади кутия.

— Само диетични продукти ли има тук? — попита той, като явно очакваше някой от хората около масата да му отговори. Никой обаче не се обърна към него и той повдигна рамене. Едва в този момент забеляза Сара. — Не обичам диетичните продукти — каза той. — Имат вкус на изтъркани черджета.

Сара го загледа за момент и кимна. Какво друго да направи? Явно техният компютърен експерт си живееше в свой собствен свят. По-добре да не го тревожи. В това отношение тя разбра колко добре се вписваше той сред останалите в стаята. Сара познаваше трима от шестимата мъже, които навремето бяха към оперативната група на Причард, и всеки един от тях бе изпаднал в немилост по неизвестни причини. Историите им бяха сходни. Зарязани и преследвани известно време от мъжете, които ги бяха обучавали, те бяха съумели да оцелеят, превръщайки се в мъже на свободна практика. Хора без задължения, хора, надраснали злобата. Сега всичко, което имаше значение, беше цената. Тя знаеше, че О’Конъл беше прав в избора си. Комитетът беше компрометиран. Можеше да има доверие само на хора, останали извън хватката му. Само на онези, останали по домовете си в техните малки светове. По някаква причина образът на Ксандър пробяга през съзнанието й.

— Това са оригиналните планове на сградата — започна О’Конъл. — Разположението на терена, оградата — всичко това е отразено точно върху картите. Единствената разлика е, че са извършили някаква строителна дейност преди година и половина на мястото. Лошото е там, че не знаем какво включва. Много материал е използван, но няма никаква промяна на централната сграда; не са пристроявани нито допълнителни помещения, нито допълнителни етажи. Което означава едно-единствено нещо. Всички тези дребни промени са станали в дълбочина. И така, господа, влизането вътре е само половината работа. Ние трябва да направим така, че достъпът за долните етажи да остане открит. С други думи ще се налага да влизаме на пръсти. Добрата новина е, че няма и следа от кучета-пазачи; лошата… е, лошата я знаете. По целия път ще ни очакват алармени инсталации. Веднъж вече след като проникнем в сградата, всеки трябва да се справя сам с препятствията по пътя си. — Той направи пауза и сетне кимна към Сара. — Нашата колежка тук ще се грижи за младия Тоби. Ще го държи заръката, така да се каже.

Пиърсън подаде глава зад вратата на хладилника.

— Само на излизане.

— Потегляме в седем — каза О’Конъл, върнал вниманието си отново върху хората около масата. — Всеки от вас има копия от плановете; това включва и теб — изрече през рамо той към Пиърсън. — Нека да кажем час. Запознайте се със специфичните подробности. — Групата се разпръсна и О’Конъл се насочи към вратата, кимвайки на Сара да го последва. След минута двамата бяха отвън.

— Как са ребрата ти? — попита той.

— Болят ме, но ще оцелея.

— Имала си и по-лоши дни. — Той седна на ръба на верандата. — Знаеш, че не е необходимо да го правиш. Можеш да следиш оттук. — Мълчанието й послужи като съгласие. — Събрани са от кол и въже — продължи той, — но си струват парите. Ще ни вмъкнат вътре и после ще ни измъкнат.

— Стига само да успеем да намерим малко недиетична газирана вода — отвърна тя.

— А, да, имаш предвид Тоби. Запознах се с него в Бенгази. Добро момче. Не можех да проумея какво прави в град, където електричеството не стигаше да си свариш и чаша кафе. После обаче открих един човек, който се интересуваше от система за проследяване на „Мосад“. Един полковник. — О’Конъл присви очи в опит да си припомни. — Мисля, че той произведе Тоби лейтенант. Можеше и да го направи и майор. Тоби си пада много по фуражките.

Сара се засмя, после спря.

— Няма за какво да се тревожиш за него — добави ирландецът.

— Не е нашият компютърен гений човекът, за когото се тревожа — отвърна тя.

— Знам — отговори той. — Те можеха да го ликвидират, но не го направиха. — Сара не каза нищо. — Има вероятност Джаспърс да е още жив.

— Колко дълго още?

— Ето затова ще си вмъкваме на пръсти. — О’Конъл направи пауза. — Сега разбираш защо не ти казах всички тия неща вътре. Грижи се за Тоби, аз ще се погрижа за професора.

Сара се усмихна.

— Алисън беше права. Ти си чудесен мъж, Галин, един чудесен мъж.

Двамата учени едва бяха възобновили разговора си, когато на вратата се показа жена.

— Какво има? — излая Лундсдорф, очевидно разгневен.

— Съжалявам, че трябва да ви обезпокоя…

— Да, да. Какво има?

— Току-що пристигна господин Тайг.

Ксандър долови мигновената изненада, проблеснала в очите на стареца, макар че Лундсдорф се овладя веднага.

— Благодаря ви, госпожице Палмърстън. Предайте му, че ще се видя с него. — Той се обърна към Ксандър и добави: — Нищо, за което да се тревожиш. Всъщност известно време, прекарано сам, може би ще ти помогне да разгледаш… положението си.

Това се бе случило преди два часа. Оттогава Ксандър се бе изкъпал, обръснал и облякъл, след което се бе поразходил из лабиринта от коридори в къщата. Неведнъж бе спирал в размисъл над думите на Лундсдорф, над чудовищността на техните последствия. „Знаех го още от началото, от първите дни на дисертацията ти.“ Лундсдорф бе говорил с категорична увереност. „Ето го разумът, който бях чакал толкова много години. Ето го духът, който да поддържа визията. Просто беше само въпрос на време да те запозная с нея.“ Ксандър бе изумен. „Ти си единственият, който ще продължи делото ми. Ти си единственият, който ще поеме юздите от ръцете ми.“ Дори и сега, в този момент, след като бяха поканени в малка трапезария, където ги чакаше блюдо с печена камбала, Ксандър откри, че апетитът му не иска да дойде, въпреки глождещия го стомах.

Точно в този момент Лундсдорф влезе в трапезарията. Втори мъж застана зад него на вратата.

— Виждам, че са ти намерили нещо за хапване. Чудесно. Яде ти се, нали?

— Нямам апетит.

— Това е разбираемо. — Лундсдорф седна срещу Ксандър. — Все пак няма да ти се отрази зле да сложиш няколко залъка в устата. Ще си възвърнеш малко силите. — Вторият мъж остана до вратата.

— Чух за пристигането на Вотапек — каза Ксандър. — Поредният неочакван гост?

Лундсдорф се усмихна.

— Опитай майонезата. Наистина е чудесна.

— Каза ли им? — запита го Ксандър, втренчен в очите му.

— Да им кажа… Аха, ти имаш предвид нашия разговор ли?

— Ще ти спестя приказките и усилията. Разгледах „положението“ си. Няма да приема.

За момент Лундсдорф остана безмълвен; после с най-успокояващия си глас заговори:

— Какво напрежение трябва да е оказала върху теб изминалата седмица. Първоначално аз също се колебаех. Но както вече ти казах, при тези неща няма избор. Тези неща изискват от нас повече, отколкото може би можем да видим. При по-спокойно състояние ще погледнеш на всичко това по съвсем различен начин.

— Разбирам. Прочитам ръкописа и ставам последовател на Айзенрайх. — Ксандър отмести блюдото към средата на масата. — Ти изглежда забравяш. Аз го прочетох и не станах последовател на Айзенрайх. Сигурен съм обаче, че можеш да си намериш някой с не по-малък дух от твоя. Иначе за какво са ти всички тия училища наоколо?

— Това, което ти си видял, е късче от теория, писана преди повече от четиристотин години. А и двамата знаем, че в момента разумът и сърцето ти не са в най-подходящото състояние, за да го схванат. Ти си го чел