Теория на хаоса

от позицията на несигурността, със страх. Да кажем в не най-доброто положение, в което човек може да вземе решение.

— Моето решение…

— Колкото до избора ми от училищата, никога не съм имал такава възможност — продължи Лундсдорф. — След Темпстън бяхме принудени да ревизираме учебната програма, да се съсредоточим върху по-близките цели. Създадохме училища, които да произвеждат войници, индивиди, способни да изпълняват поставените им задачи.

— Безмозъчни автомати.

— Не, нова не е честно. Всеки от тях вижда крайната, голямата цел, макар и на някакво донякъде рудиментарно ниво. Ще измине още едно поколение, преди да почнем да произвеждаме типовете лидери, от които да си избираме надзирател. Дори и на този етап учебната програма показва забележителни резултати. Изтеклите последни осемнадесет часа са доказателство за това.

— Много успокояващо.

В гласа на стареца се появи бащинска нотка.

— Ксандър, ти имаш страшно много да предложиш. Не само разум, но и състрадание, способността си да правиш хората по-добри, да ги мотивираш да се самоусъвършенстват; виждал съм го при твоите студенти. Това е нещо забележително. Именно тази си дарба ти ще дадеш на теорията, това качество ще ти позволи да опитомиш бруталната страна на Айзенрайх. Възможността да вземеш онова, което лежи пред нас и да го направиш още по-добро. — Лундсдорф направи пауза. — Давам ти възможност да подобриш онова, което аз съм създал.

Ксандър не му отговори веднага.

— И ти очакваш от мен да ти благодаря.

— Да водиш напред през най-съдбоносния период на целия процес. Да.

— Разбирам. — Ксандър кимна. — Толкова съдбоносен, че ти дори не счете за необходимо да ми го обясниш предварително? От какво се боеше — че ще намеря осъществяването на теорията ти за лунатично, дори и да не съм сблъскал сам с нея? Или отново става дума за избор?

— Не се боях от нищо. Ако имаше малко по-ясна мисъл в момента, щеше да го видиш сам.

— И кога точно се канеше да ме запознаеш с ръкописа? Ти откри извънредните ми способности преди петнадесет години. Защо ти беше необходимо толкова много време?

— Всъщност това трябваше да стане преди четири години. — Лундсдорф се пресегна към аспарагуса. — Когато за пръв път прояви интерес. Онази статия, която написа за мита за Айзенрайх, беше доста находчива, особено като се имат предвид ограничените ти източници. Но точно тогава Фиона се разболя. Не беше моментът за това. Разбира се, ти щеше да асоциираш всичко, свързано с Айзенрайх, с нея. Беше ми много трудно, мога да те уверя.

Ксандър не проговори веднага.

— Съжалявам, че Фиона се е оказала такава пречка в плановете ти.

Лундсдорф остана мълчалив известно време.

— Разбирам те…

— Не, ти не ме разбираш. — В гласа му нямаше и следа от чувство. — Моля те, повече не споменавай името й.

Никой не пророни дума. След малко Ксандър пръв наруши тишината.

И кога възнамеряваше да ме въведеш в делото си?

— Голяма ирония, няма що. — Лундсдорф потопи пръст в майонезата и намаза кренвирша си. — Без съмнение, госпожица Трент ти е казала за Артър Причард.

— Да.

— За нещастие, аз не прецених правилно любопитството му или по-точно казано амбициите му. Той не беше доволен от ролята, която му бях отредил. Ето къде влезе в действие госпожица Трент. Той си мислеше, че тя може да му достави ръкописа, да му обясни неговата бъдеща позиция. Когато обаче тя не го направи, той ни я издаде, като без съмнение си мислеше — имайки предвид миналото, й — че тя ще се опита да ме елиминира и по този начин да го направи надзирател. Ако тя не беше дошла при теб, двамата нямаше да седнете над ръкописа на връщане от Милано. Фортуната обаче си има други планове. В това отношение синьор Макиавели може да се окаже прав.

— Седмица по-рано? Значи тогава си се канил да ми кажеш, така ли?

— О, можеше и изобщо да не ти казвам… Но точно тогава Пескаторе започна да публикува статиите си и се наложи двамата с теб да разговаряме. Знаех, че ще разговаряш с него във Флоренция. Той самият ми го каза. Изглеждаше подходящият момент. — Лундсдорф си взе поредното парче риба. — Щеше да има време.

— Защо уби Карло?

— Пак тоя Пескаторе. — Лундсдорф изглеждаше искрено изненадан от забележката. — Толкова голям приятел ли ти беше, че пак започваш тази тема?

— Просто си отнел живота на още един човек, това е всичко — отговори Ксандър.

— О, разбирам — кимна Лундсдорф. — А животът, който ти отне, беше ли оправдан? Мъжът във влака от Франкфурт?

— Щом не виждаш разликата… Аз защитавах себе си.

— А аз защитавах нещо по-голямо от живота си. Колко лесно се вживя в ролята си на моралист. Не мисля, че ти подхожда.

— Може би защото не съвпада с обичайната ти компания.

Усмивката изчезна. Лундсдорф се върна на аспарагуса.

— Същото се отнася и за Ганц и Клара, така ли?

— В онзи момент това беше просто предпазна мярка, но да. Трябваше да разбера какво си узнал. Госпожа Хубер беше… най-очевидният избор. Знаех, че ще го изпратиш на нея. Смъртта й обаче се оказа… грешка. Можеш да намериш някакво утешение във факта, че жената, отговорна за деянието, вече не е способна на такива неща.

— Не мога.

— Жалко.

Ксандър отново направи пауза, преди да проговори.

— Значи да повторим още веднъж, всичко трябваше да се подреди така, че аз да оценя ръкописа. Толкова за моя гений, щом като си считал, че трябва да ме държиш за ръката, докато го чета.

— Ни най-малко. Познавам те от петнадесет години, Ксандър. Виждах как се развива ума ти, помагах ти да го насочваш в нужната посока. Можеш да бъдеш сигурен, че знам точно какво те тласка напред.

— Винаги си мислил, че знаеш какво искам аз. Това е бил проблемът.

Лундсдорф извади превързаното с лента томче на Макиавели от джоба си и го постави върху масата.

— Винаги съм се възхищавал от нашия италиански приятел. Записаните ни разговори от предишната нощ само потвърждават онова, което съм го знаел още от самото начало. Дори и сега ти все повече и повече се заинтригуваш…

— Аз съм си оформил вече мнението за „визията“ ти, каквото и да си мислиш, че са ти дали записите от предишната нощ, и никакви интелектуални изкушения няма да ме принудят да го променя.

— Ксандър… — Гласът на Лундсдорф отново бе станал мек. — Когато хаосът поеме своя ход, ти ще разбереш защо ръкописът е единствената ни надежда за бъдещето. Ти ще прегърнеш обещанието му за стабилност.

— Заедно с обещанието му за манипулации, бруталност и омраза?

— Опитоми теорията, Ксандър. Успокой я. Само ти можеш да го направиш. Ние двамата знаем, че хората никога няма да изоставят агресията си, нито склонността си към ненавист. Ако, от една страна, можем да намерим начин да канализираме тези апетити към една позитивна посока, тогава трябва да приемем и отговорността за това. Ти говореше за избор, съгласен съм с теб. Аз ти заявявам, че хаосът е неизбежен. Появява се обаче въпросът: ако ние не го направим, тогава кой? Военните? Това е най-вероятният отговор,