както сам можеш да се досетиш. Предизвикай хаос в света и не след дълго хората ще се затичат към генералите си за защита. Ти ще имаш тази власт, Ксандър, ти самият да даваш посока на процеса, докато успеем да укротим най-лошото у себе си. Разбира се, аз съм уверен, че ти си способен да видиш доблестното тук.

— По същия начин както и Вотапек, Седжуик и Тайг? — Ксандър виждаше как топлината започва да изчезва от погледа на Лундсдорф. — Колко глупаво от моя страна да си мисля, че обещанието за власт ги е привлякло, а не тяхната „доблест“. — Нещо внезапно прекоси ума му. — Значи затова са тук, нали? Затова са и изненадващите им посещения. Време е да се види кой ще поеме контрола.

— Казах ти, че това не бива да те тревожи.

— И те ли са толкова решени като теб да ми окажат доверие с вземането на юздите в ръцете си?

— Това няма никаква връзка.

Ксандър се усмихна. Усмихна се за първи път от дни насам.

— Ти наистина си мислиш, че можеш да контролираш всичко това, нали? Мен, Вотапек, Тайг — след като ръкописът казва, че трябва да бъде така, следователно според теб ще бъде така. Един добродетелен човек, който да изправи света от недъзите му. Един мъж, който да превърне бруталността и измамата в добродетел.

— Не мислиш ясно.

— Нещата никога не са били ясни. — Ксандър направи пауза. — Теорията, ето кое е всичко. — Той вдигна томчето на Макиавели. — Това е всичко. Всичко, което някога може да бъде.

— Не, Ксандър, ти не знаеш…

— Това, което знам това, на което ти си ме научил, е, че всеки друг път е лудост. Без значение колко е привлекателен. И аз няма да имам нищо общо с него.

— Ти ще…

— Ще ти се наложи да ме убиеш, знаеш го, нали? — Лундсдорф не отговори. — Тайг? Вотапек? И те ли те разочароваха? О, но в такъв случай кой ще ни изведе от хаоса? Това вече е практическа дилема.

— Имаш нужда от време…

— Няма никакво време. Ти си се погрижил за това през последните осемнадесет часа.

— Не! — изкрещя Лундсдорф, за пръв път загубил контрол над себе си. — Не. Не това ще се случи. Няма да ти позволя да го направиш. Когато му дойде часът, ти ще приемеш ролята си. Трябва да използваш времето, за да разгледаш по-внимателно нещата.

Ксандър спокойно бутна стола си назад и се изправи.

— Не, това няма да се случи. — Той захвърли тома на Макиавели върху масата и тръгна към вратата.

— Ти ще размислиш — отвърна Лундсдорф, възстановявайки самообладанието си. — О, да, тъкмо се канех да ти го кажа — добави той. — Няма да има опити за намеса в последната минута. Госпожица Трент е мъртва.

Ксандър спря за момент с гръб към Лундсдорф. Ако не нещо друго, поне не искаше да му доставя удоволствие с реакцията си. Той бавно мина покрай пазача, само за да забележи втория пазач в сенките, слаб до границата на мършавостта и с напрегнати очи, избягващи контакта. Ксандър мигновено го позна. Антон Вотапек. И разбра, че той бе чул всяка дума от разговора им. Ксандър продължи по коридора, без да даде знак, че го е познал.

Първата кола потегли 7,07, втората — осем минути по-късно. В бунгалото остана единствено Алисън. О’Конъл бе споменал някаква друга жена, която щяла да пристигне да се погрижи за нея. Той не обясни нищо повече, а и Сара не го беше разпитвала.

Всеки от групата беше с пуловер с висока яка и черна вълнена шапка, а дрехите максимално прикриваха оголените части от телата. Всеки носеше кобур с пистолет със заглушител, прикрепен към колана на пояса. От другата страна на колана висяха ножове, макари с тел се люшкаха безобидно, окачени на гайките на колана; обичайното оръжие при такива експедиции, носено обикновено от мъжете, обучени на проникване във вражеска територия. Сара се чувстваше по много странен начин особено удобно в тази екипировка, макар че състоянието на ребрата й да не й позволяваше да носи нищо на раменете си; дори и малката раница беше голям проблем. Тоби бе приел да носи багажа й без много шум.

В 7,57 първата кола спря покрай пътя на половин миля от комплекса. Тримата мъже и Сара излязоха и зачакаха, докато О’Конъл подкара колата към една долчинка между пътя и гората. Пет минути по-късно автомобилът вече беше замаскиран под клони и листа, а пластмасовите отражатели от броните бяха захвърлени в гората. Групата закрачи в колона един след друг.

Джонас Тайг влезе в кабинета с добре познатото усещане за свития си на топка стомах. Бе привикнал към болката с годините, но тя си бе останала задължителна част от ритуала, връзка с миналото, отвъд която той никога не успя да прекрачи. Волю-неволю Тайг отново се бе превърнал в онова изплашено до смърт дванайсетгодишно момче, а старецът зад бюрото беше неговият всевиждащ учител, който никога не му бе оказал така жадуваното признание. Тази вечер обаче нещата щяха да се променят.

Лундсдорф заговори, без да става зад бюрото си:

— Мислех, че си тръгваш, Джонас. Следващите няколко дни трябваше да си в Калифорния. Или телевизионното ти шоу вече няма нужда от теб?

— Мога да си тръгна и сутринта — отвърна Тайг и седна на стола срещу бюрото.

— Предпочитам да си тръгнеш още тази нощ. — Старецът вдигна поглед едва в този момент. — След час нещо затварям достъпа до лабораторията. Най-добре ще е да те няма тук, когато това се случи.

— Аз се надявах да…

— Слушал съм вече тревогите ти и вярвам, че си разбрал отговора ми. Ясен ли съм или не?

— Абсолютно — отвърна Тайг. — Само дето забрави да ми кажеш колко важен ще е Джаспърс за нашето бъдеще. — Гласът му продължаваше да звучи равно. — Очевидно моята несигурност не е била толкова безпочвена, колкото ти се мъчеше да ме убедиш.

Лундсдорф положи книгата върху бюрото и се отпусна назад на стола си със сплетени в скута си ръце.

— Ти си слушал неща, които не са били твоя грижа. Омръзна ми да се отнасяш с мен като с дете.

— И на мен ми омръзна да се отнасям към теб по този начин, но ти много рядко си ми оставял друг избор. Тази работа с Джаспърс…

— Не се приема — прекъсна го Тайг. — Той трябва да се елиминира.

— Наистина ли? За да остане егото ти доволно и спокойно?

— За да се уверя, че въображението на един старец няма да попречи на едно дело, градено половин век.

— Въображение? — Лундсдорф се усмихна. — Кажи ми, Джонас, когато си отида, ще имаш ли представа как да координираш трите сфери…

Сега беше ред на Тайг да се разсмее. Реакцията му наистина беше неочаквана за Лундсдорф, който замълча.

— Трите сфери ли? — продължи Тайг без дори и следа от хумор в гласа си. По някаква причина възелът, на който бе свит стомахът му, се бе разплел. — Аз вече координирам и трима ни или ти още не си даваш сметка за това? Лари не може и стъпка да направи без мен, а Антон е… Антон, както знаеш, прави каквото му кажа. така че тук изобщо няма място за професор Джаспърс, нали? Както го разбирам, даже и самият той е наясно с това, каквито и да са му мотивите, с които отхвърля щедрото ти предложение. За нещастие, ти вече не си човекът, способен да предлага каквото и да било.

— Разбирам — отвърна той. — А ти си планирал всичко това от доста време, така ли?

— Всъщност, не. За разлика от теб, аз признавам известна неопределеност когато стане дума за съдбата. Има неща, които може да контролираме, както и такива, които са извън нашия контрол. Тези, които не можем да контролираме — като доктор Джаспърс, — са онези, спрямо които трябва да реагираме. Точно това правя и в момента.

— А ако Джаспърс не се бе появил?

— Кой знае? Аз можеше никога — как го казваше винаги? — да не поставя под въпрос ролята си.

Вы читаете Теория на хаоса
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату