превръзката беше ужасяващо безцветна, а ситна мрежа от венички прорязваше синьочерната плът. Той протегна другата ръка и внимателно погали края на раната. Кожата и тук беше особено чувствителна при допир.
Той рязко отлепи марлята и се загледа в малкия отвор на ръката си, в червената точка, където бе влизала иглата.
Те го бяха упоили. Те бяха бръкнали в мозъка му и му бяха отнели волята за съпротива.
Звукът от стъпки отвън прекъсна размишленията му. Ксандър пъхна ръце под одеялото и зачака. След няколко секунди вратата се открехна, кичур коса се промуши през отвора, а след това и две кафяви очи. След като се убедиха, че се е пробудил, вратата се затвори. Ксандър очакваше да чуе изщракването на ключ, спускането на резе, но нищо такова не последва; само заглъхващият шум от отдалечаващи се стъпки. Погледна към прозореца нямаше решетки, нито ключалка. За пръв път от идването си в съзнание видя дрехите си върху стола прилежно сгънати и обувките си подредени под бюрото. Всичко беше готово за обличане и обуване. Каквото и да им е казал, на тях им беше пределно ясно, че не е необходимо да го затварят.
Той се изправи на лакът, вече изгарящ от нетърпение, и спусна крака на дървения под. Рамото му вече не беше така обезсилено както преди малко. Коприненото долнище на пижамата се размяташе по краката му, докато се придвижваше към прозореца. Лекият полъх на вятъра разхлади приятно гърдите му. Светлината отвън го накара да засенчи с длан очи. Но дори и така, животворната слънчева топлина погали ласкаво тялото му. И почувства облекчение. Стоя изправен няколко минути, докато очите му привикнат със светлината. Кожата му бе настръхнала, но освежена от допира с прохладния въздух. Вратата се отвори и той се обърна.
На прага, в бежова плетена вълнена жилетка, с кадифени панталони, провиснали върху слабото му тяло, стоеше Херман Лундсдорф. В едната си ръка държеше ръкописа на Ксандър, а в другата — кана, от която се разнасяше мириса на кафе.
— О, небеса! — възкликна Лундсдорф, насочвайки се към Ксандър. — Да застанеш пред отворения прозорец и то без риза! Наистина! — Старецът протегна ръка покрай него и затвори плътно прозореца. — Да не си изгубил ума си? — Лундсдорф се обърна и погледна в очите на ученика си. — Преживях какво ли не, за да те запазя жив. Ако сега вземеш да пипнеш пневмония, наистина ще я втасаме. Ама наистина. — И той се усмихна.
Ксандър не бе чул нито дума.
— Той го пита за
— Това бяха не толкова въпроси, колкото… подсказвания — отвърна италианецът. — Професорът изглеждаше много по-заинтересован да обяснява, отколкото да измъква информация от Джаспърс. А и под действието на наркотика отговорите бяха много объркани.
— Какво точно се опитваше да обясни? Трябват ми подробности, Паоло.
—
— И?
— Джаспърс ту се съгласяваше, ту не. Обикновено отговорите му се редуваха. По едно време минаха на немски и повече нищо не разбрах.
— И той не му зададе никакъв въпрос за онази Трент, нищо за хората, с която тя е имала контакт?
— Ние мислим, че тя е мъртва.
— „Мислите“? Това е много успокоително. Значи според теб той го е натъпкал с какви ли не наркотици и не му е задал дори и един въпрос?
— Нищо, което да изглежда смислено. Както вече казах, на мен ми се струва, че той повече се мъчеше да го убеди в нещо. Не мога да го обясня по-добре.
— А той убеди ли се?
— Предполагам… Не мога да кажа. Опитах се да направя онова, което поискахте…
— И ти както обикновено си се справил страхотно — парира го Тайг. — Не в това е въпросът. Къде се намира сега той?
— Джаспърс ли? Спи. В една от стаите за гости.
— И ти нямаш никаква представа какво възнамерява да прави с него старецът, преди да предприеме следващата стъпка?
— Нищо не ми е казано.
— Разбира се. — Тайг проумя, че му е останала една-единствена възможност. — Качвам се на самолета и след два или три часа идвам.
—
— Ситуацията се промени. Среща на полосата на летището в два часа.
— Не разбирам. Дадоха ни изрични заповеди да не напускаме…
— Тогава го направи така, че никой да не те види. — Той направи пауза. — Ясен ли съм.
Отговорът беше мигновен.
— Напълно.
Двадесет минути по-късно Тайг вече седеше на задната седалка на лимузината си с телефон притиснат към ухото си.
— Ами ако не се върнеш? — Гласът от другата страна на линията беше на Ейми Чандлър. — Нещата са страшно напечени в момента, Джонас, за да си играеш на игрички с изчезвания. Едно повторение в такъв момент може сериозно да застраши прогреса ни.
— Казах ти вече, ще се върна. Ако не успея…
— Не, няма да има никакви „не“. Само снощи получихме над дванадесет хиляди факса и електронни съобщения, да не споменавам уеб-сайта ни, направо ще се пръсне по шевовете. Джонас, на косъм сме да постигнем онова, към което толкова време се стремим.
— Давам си ясна сметка за това. На бюрото ми има видеокасета, събрал съм някои неща през изминалата седмица. Само аз и камерата. Някъде към четиридесет и пет…
— Какво? Събрал си нещичко, казваш? Хей, Джонас, помниш ли ме? Спомняш ли си Ейми, твоят продуцент?
— Ейми… скъпа… Тъкмо се канех да ти я пусна този следобед. Имах я предвид за следваща седмица, но май ще е по-подходяща за тази вечер. Или ще предпочетеш повторното излъчване?
Тя не отговори веднага.
— Какво има на касетата?
— Предлагам ти да й хвърлиш едно око.
Отново последва тишина.
— Знаеш, че не си падам по изпълнения от тоя род, Джонас.
— Казах, ще се върна.
— Значи нямам избор, така ли?
— Всъщност, не.
— Не мисля така. Предполагам, знаеш, че се носи слух, че мислиш да сменяш кораба, да се захващаш с политика. Кажи ми, че не е вярно, Джонас. Кажи ми, че не това ще видя на лентата довечера.
Този път той се забави с отговора си.
— О, хайде, Ейми, да не мислиш, че ще рискувам сигурна работа?
Той затвори телефона тъкмо преди колата да спре пред терминала.